От черната кутия на Земята обаче може да научим, че всъщност това започнало когато войната навлязла в своята последна фаза. Тя тая фаза настъпила невероятно бързо и продължила невероятно кратко и то защото точно оная сутрин японския главнокомандващ се събудил невероятно кисел и ядосан на цялото земно кълбо. Без да се измие дори, той започнал да крещи истерично. И преди жена му да успее да го умилостиви с любимото му сутрешно дълго кафе той вече бил обявил началото на операция “Настървени термити”. Всичко свършило бързо, безболезнено и елегантно. Жената така и не могла да пусне кафе машината. Настървените термити разграждали на атоми всичката биологична и не биологична материя на земята. Но понеже пускането на това оръжие станало някакси импулсивно, преди да са приключили последните тестове процесът на разпадат не се осъществил напълно и не протекъл еднакво за всички части на земното кълбо. Причината за това останала неизяснена, защото по ирония на съдбата мозъкът на всички учени се разградил напълно. Повечето земляни се разпаднали изцяло и само тези, който имали по някаква си причина душа, която не се поддавала на тлението на материята, се запътили към вечния си дом. По-точно казано ангелите и дяволите, които до тоя момент наблюдавали с интерес самоизбиването на човеците наскачали и започнала една още по-ожесточена битка за разквартируването на единственото останало от героите на течащото време. Всеки от небесните същества си държал на неговото и никой не искал да си изгуби предназначения за него контингент. Усилната работа по прибиране на човешките души продължила поне 3/4 вечност. Наизкарали се едни ми ти записи от живота на всеки душеносец, анализирали и проанализирали кой за къде е и защо е. Да не говорим, че записите, който дяволите изфабрикували по нищо не приличали на онея, който ангелите въртели, та се наложило Създателят на всичко тленно и нетленно да се намесва от време на време в спора. Въобще в 8-мото измерение започнала трескава, уморителна и досадна разправия.
Там дотолкова се били задълбочили, че зарязали онова, което било останало от Земята, както се казва, на самотек. Теорията на невероятностите неизменно вярна на себе си доказала, че не подлежи на разпад. Земята продължавала да си бъде земя и дори по нея си щъкали тук-таме разни същества. Така както си е било отначалото на времето.
Не, че всички тия живинки не били оцелели по чудо. Или може би по предвечния план на Всевишния. Но понеже и не подозирали, че изобщо някога са оцелявали като по-чудо, тъй като не им била останала нито една клетка, която да помни миналото в понагъналия им се от енергийното напрежение мозък, те изобщо и не предполагали подобни измишльотини. Имали някаква интиутивна онтологична памет, която им казвала , че те винаги са били това, което са и винаги ще продължават да бъдат. Така, че в общи линии за тях нищо не се било променяло. Животът просто си бил живот и те пишели историята на своето време. Както винаги си е било… Изпитвали гордостта на първооткриватели. Вече били открили топлата вода, калните бани и колелото. Какво му трябва на човек! Слънце, въздух, вода. И огън, който да топли. Според Стьопа той си имал всичко най-необходимо.
“Пусть всегда будеть сольнце, пусть всегда буду я!” - пеела Маруся, люлеейки в прегръдките си плюшеното мече и се запътила към малката дървена виличка, където отдалече дочувала звука на вълнуващия се от горещината самовар. Тя живеела с мама, татко и баба и знаела, че някъде отвъд реката живее Саша, когото никога не била виждала.
Както разбирате земята никак не се била променила. С една дума хората дори да нямали памет за миналото имали желание за бъдеще.
Дори се научили да изразяват чувствата си в стихове. Хитър начин да накараш субекта на твоите желания да дойде на уговорената среща край езерото привечер. По тоя случай Агнес четеше вече поредното 150-то писмо и се усмихваше сама на себе си. Тя зарея поглед по ясното безоблачно небе и си припомни неговите изумрудено зелени очи.
“О, кой ти даде толкоз страшна сила
със свойта слабост да цариш над мен,
та ясното ми зрение надвила,
ме караш на нощта да казвам ден?
Как правиш тъй, че всякоя от тия
постъпки твои, плод на мисъл зла,
да ми изглежда, сякаш по магия,
по-светла от най-светлите дела?
И как със всеки повод да те мразя
ти правиш любовта ми да цъфти?…
Презират ме, че името ти пазя –
не ме презирай в хор със тях и ти!
Обикнал в тебе всичко недостойно,
достоен съм за твойта обич двойно.”
твой любящ Ш.
“Дали да му вярва?” Все пак реши, че си струва една разходка с лодка, та била тя и под наем, и взе да сресва енергично, естествено бухналата си като розово облаче коса.
Вечер небето ставаше мастилено и бледата светлина от фосфоресциращата в светла резеда луна хвърляше съвсем непринудени сенки. Той остави греблата и лодката следваше естествения ритъм на живота. Приседна до нея и обви ръце около шията й.
-- “Любовта ще спаси света…” – някъде прозвуча замислен глас.
-- Да, когато се научат да обичат, може би…
-- А дотогава?
…………
Врътни времето сто години напред да проверим. Стоп…, спри, спри, …много напред избяга. Я локализирай. Уголеми. А така! Сега дай на фокус.
Екранът се изпълни със сив метален блясък. И в следващия миг самолетът се вряза в някакъв небостъргач.
-- Мда, дай още петдесет години напред. Експериментът явно продължава.
-- Докога, вече ми писна…
-- Докогато не се научат да обичат истински!
-- Изчисти екрана и върни времето на нула. Започваме отначало… да възлюбиш ближния като себе си...
-- Дали да не добавим и да се научиш да броиш до повече от три. - подметна някой.
-- Харесай нов цвят за слънцето да поразнообразим малко и не ща вече никакви динозаври.
Ния
Няма коментари:
Публикуване на коментар