понеделник, 10 септември 2001 г.

За личния живот на вещите

Цял живот човек трупа опит и познания, опитва се да подреди хаотичните си преживявания в някаква система и, понякога, се справя толкова добре, че започва сам да вярва на измислените си закони за природата.

И ето как станах жертва на една своя фикция.

Години наред си имах вземане-даване с най-различни по форма, големина , размери и предназначение предмети и доста бързо установих, че би било много удобно за мен, пък и за човечеството като цяло, ако вещите спазват стриктно следното правило: стоят си там , където си ги оставил, никога не се местят самоволно и при никакви обстоятелства не изразяват собствено мнение. Наистина много удобно! Удобството е важно нещо. Толкова важно, че в негово име аз повярвах искрено и дълбоко в своя Закон за вещите. Прекарах остатъка от живота си да водя наблюдения върху тях и те удивително точно, дори стриктно, се придържаха към моята формулировка. До момента в който ...

Всичко започна, когато дъщеря ми беше още съвсем малко бебе. Всеки ден аз я натоварвах в детската количка заедно с целия бебешки арсенал от биберони, шапки, памперси, играчки, джунджурии и излизах на разходка подготвена срещу всякакви изненади от страна на времето, хората или дори боговете.

Не очаквах изненади само от вещите. И те се възползваха от моята наивност. Замисълът им беше пъклен и осъществен със завидна последователност.

С бясно темпо заизчезваха чорапчета, терличета, шапчици, биберони, малки гумени зайчета и по-големи жабки от плат, шалчета и ръкавички, кърпички и дори едно одеалце. Колкото и зорко да ги наблюдавах, те съумяваха майсторски да се изплъзнат от малките крачета и шугавите ръчички. Проявяваха завидна съобразителност и първо се отвързваха, после лекичко се примъкваха до някое потайно ъгълче на количката и накрая с дискретно скокче се озоваваха на паважа. Не минаваха и десет минути без някой бдителен минувач да ме застигне и да ми подаде детска обувка, ръкавичка или зайче, но въпреки това загубите бяха огромни.

Всичко това би могло да се отдаде на моята изключителна разсеяност по време на разходка и аз бих повярвала , ако не беше един дребен факт. Малките чорапки намираха начин да ми се изплъзват и при други обстоятелства. Бог и цялото ми семейство са свидетели, че винаги когато простирах детските дрехи, в коша имаше нечетен брой чорапи. Опитах какво ли не. Завързвах ги по двойки, редовно проверявах филтрите на пералнята, опитвах се да комплектовам единичните чорапи, но нищо не помагаше. Вече имам тридесет и един различни по размер, материя и цвят единични чорапи и броят им продължава да нараства.

Така у мен се роди подозрението.

С израстването на дъщеря ми и все по-успешните й опити да властва над империята на нашия дом вещите започнаха да проявяват изумителни самоубийствени наклонности. Стъклени чаши и вази се хвърляха на пода от безжалостно твърд фаянс, порцеланови чинии и купи скачаха смело от ръба на масата и ставаха на парчета. Детските книжки, вилиците и малките лъжички за кафе демонстрираха още по-голяма изобретателност като се промушваха през пролуките в балконския парапет или изхвърчаха през прозорците на детската и кухнята. Едно потниче дори се изхитри да отлети чак в двора на съседна къща, но там беше майсторски уловено от съседката и ми беше връчено лично при една разходка из квартала. Но пък изчезнаха безчет моливи, неизвестно количество отвертки, снимки и кой знае още колко неща , чиято липса не е разкрита и до днес.

Някъде по това време подозренията ми се избистриха в твърдо убеждение, че странните прояви на собствена воля от страна на пръв поглед безобидни и даже предани ми предмети има нещо общо с малката ми сладка дъщеричка.

Припомних си разни случки и вече със сигурност знам, че бунтът на вещите започна малко след нейното раждане, когато тя се учеше да си служи с ръцете - къде умело, къде не толкова. Проявите на непокорство сред неживата природа се засилиха значително с прохождането й и от тогава не са преставали. Има само временни затихвания, последвани от съкрушително разразяващи се почти ураганни засилвания.

Вече не вярвам в покорството на нито един предмет. Анатемосах собствения си Закон за вещите и се съмнявам дори в Законите на Нютон.

Пред очите ми столове са оживявали, докато дъщеря ми се храни кротко седнала върху тях, и са се сгромолясвали на пода, често с болезнени последици за околните. Виждала съм неведнъж, как безукорно опънатите и подпъхнати чаршафи оживяват и почват люта, нескончаема битка, усукват се и се преплитат в неистово желание да удушат спящото дете. Веднъж дори калъфката на възглавницата й, в пристъп на силна неприязън към детето (не знам как иначе да си го обясня) се бе изхлузила от леглото и за по-сигурно се беше напъхала зад кутията на компютъра, където след напразни тридневни усилия я намерих случайно.

Виждала съм как се движи торнадо. Безпомощно да проследи сложното движение на безброй частички, окото ни представя мътна, завихрена спирала, оставяща незаличима следа след себе си. Това е тя. Моята малка дъщеря. Презряла законите на физиката, създаваща новите закони на собствената си вселена.

Всичко до което тя се докосне оживява, самоосъзнава се и се сдобива с нова степен на свобода, непозната преди. Животът й е ураган от укор и възторг, непокорен и непоколебим в своята разрушителност. Смерч , извисил се през бъдещето.

А аз вървя по изровената следа, събирам отломките и се опитвам да сглобя себе си от парчетата радост и страст, див копнеж и безумно страдание, безпаметна смелост и детска нерешителност, любов и отчаяние, които остават след нея.

В дома на урагана любовта е функция на разрушението.

Bella

1 коментар:

  1. Здравейте! Още през 2001 четях с удоволствие разказите на Bella и се забавлявах с тях. Днес 16 години по-късно съм майка на мое собствено ураганче и преживявам думите `и от първо лице.Благодаря, че върнахте разказите `и.

    ОтговорИзтриване