Какво представлява Плака?
Плака е така наречената стара част на Атина, която поразително прилича на смесица между стария Пловдив, стария Несебър и стария Созопол. Разбира се със съвсем друга архитектура. Малките улички са скътали в себе си гръцката представа за туризъм. В края на сезона единодушно стигнах до извода, че те това животно туризмът няма нищо общо с нашата представа за него. Или ние употребяваме друга дума, или се опитваме да правим нещо като туризъм и си търсим подходящото лингвистично словосъчетание за това, или гърците нещо не са у ред.
С други думи туризмът в Гърция е държавна политика, единствено препитание за народа и всичко. Ама абсолютно всичко. Не че Плака е по-хубава от Пловдив, Несебър или Созопол, но разликата в туристическо отношение е очевадна и то най-вече в отношението към Туриста.
Та вървя си по “Адриану” (най-известната уличка на Плака) и оглеждам отворените дюкянчета за грънци, керамика и всякакъв род сувенири от гръцката столица. Повярвайте ми, едва ли има нещо, на което да не се мъдри някой крилат надпис от Атина, някоя поредна кичозност или каквото и да е, т.е. всичко е за продан и всичко се продава. Стига само Негово Величество Царят Турист да си остави парите на византийска територия. В това отношение комшиите са станали абсолютни перфекционисти под надслова “Туристът е Цар и щом харчи всички са доволни”. Ако не иска да харчи, то ние ще направим всичко необходимо да преосмисли това свое желание.
Какъв е резултатът ли?
43 процента от брутния вътрешен продукт на Гърция идва от туризма и от свързаните с него производства. Страхотия. Това е формулата на успеха “Заебаваш всичко друго и хвърляш усилията само в една посока”. То не може хем химия, хем металургия, хем полу-или-цели проводници и туризъм на едно място. Ама кой да ти го обясни, кой да ти открехне вратичката, кой да ти каже “откъде изгрява слънцето”. Не случайно и Велко казваше “Пък смейш ли и да питаш”.
Продължавам по “Адриану” и навлизам от зоната на дюкянчетата и сувенирните магазини в зоната на ресторантите, кръчмичките и таверните. Тук всеки те кани да влезеш в неговото заведение. Не че на комшията е нещо по-различно и по-хубаво, важното е да си оставиш драхмичките при него. И той челяд храни. Прави впечатление, че съществува една особена професия, която е нещо като “викач”, “глашатай”, “селския барабанчик”, “човек, натикващ туристите в кръчмата” или нещо подобно. Това са мъже, които гушнали под мишница менюто те приканват да вечеряш в някое от безбройните ресторантчета Те са заредени с такава енергия и езикови познания, че даже и група японци не устоява на подвиквания от рода на “дозо” и “сайонара”. Може да те поканят на който и да е език от руски до английски, немски, френски или испански. Майката му е да влезеш. Витрините от своя страна са отрупани с всякакъв вид морски дарове - октоподи, скариди, калмари, раци, а рибата е в индустриални количества. Спомням си за Брюксел, където също има подобно кварталче с морски деликатеси, но тук е някак си по-уютно и атмосферата е значително по-южна. Най-интересното е, че до девет, девет и половина няма кьорав човек в ресторантчетата, няма кой да те напсува демек, но след десет и най-вече малко преди полунощ става убийствено. Трафикът от излезли да подишат малко свеж въздух туристи (след дългия ден на скитосване по камънаците и чукарите) става умопомрачителен и да си намериш място около единадесет си е чист късмет. Навсякъде всеки прави алъш вериш, всеки върти търговийка и така докато има хора. А хора има шест месеца в годината. От май до октомври Гърция е на сезонни педали. Иди ми разправяй, че сезонът бил дълъг, не бил като нашия. Иди ми разправяй по-топло било и имало какво да се гледа. Всичко това е вярно, но не е това въпросът и мястото за извинения, че ние и хал хабер си нямаме как се прави туризъм. Както каза един познат “От пет камънака шест месеца живеят и шест месеца спат и си броят драхмичките”. Така е, ама и за туризъм се иска дупце, а не “Влез, влез, гилотината е още зад вратата” или “Айде щот шъ затваряме”, “Не знам какво точно е това ястие за което питате, но ще проверя при готвача”. На фона на гърците и ние се променяме, но си иска време.
И за да не съм прекалено черноглед сервитьорите им не са чак толкова изискани, но са любезни и хвърчат като финикийци, защото парите са си пари и не е лошо, “ама никак не е лошо, другата година пак да дойдете”. Така е защото друго препитание няма и на комшията-византиец това му е насаждано в главата от три поколения.
В Плака кухнята като цяло е нашенска, но с повече морски привкус и прословутите гръцки наименования крият зад себе си познати до болка неща. Тцатики-то, без което узото не върви (то без салата ракия върви ли?), си е чиста проба нашенска “млечна салата” или “снежанка” или “тракийска салата”, а националното гръцко сувлаки си е нашенско шишче. Нищо ново под слънцето, независимо, че добре познатата мусака се използва като предястие и тук-таме виждаш някой българин, който си чупи и хлебец, щото то тъй си е по нашите земи. Друго си е да си подложиш от рано. Почти във всяко ресторантче има тиха музика или лайв-бузуки, но галещо ухото, без аларма и патърдии от рода на “радки пиратки”, “мерцедеси ме преследват” и “дръжте се да видим коя уредба е по яка”. Тука музикални ала-Приморско атаки срещу туристите няма, защото на чужденеца нито Глория му говори нещо, нито е длъжен да си разваля слуховия апарат.
Да се вечеря в Плака е истинско удоволствие, особено ако си под светлините на Акропола, на ъгъла на някое дуварче. Вечерна красота, която не бива да се пропуска.
Ден по-късно Атина е окупирана. Англия пристига за футболна квалификация и лудите през последните 10 години на тема футбол гърци започват трескава подготовка за английските фенове. Розови като омари англичани събират слънце и пият бири в индустриални количества. Междувременно полиция загражда подстъпите към стадиона, а полицаите се въоръжават като за фенска атака. Малко преди мача орда развеселени британци е налягала в градинката пред парламента и играе футбол около фонтаните. Намираме се на централния площад Синтагма, който през деня е истинска лудница от коли и клаксони, но вечер е едно приятно място. Нямам търпение да стане утре, независимо, че Tomorrow Never Knows, защото смятаме да посетим Акропола и мечтите ми да бъдат с една по-малко.
Но за “хранилката на мало и голямо” при следващата ни среща.
Carlos
Няма коментари:
Публикуване на коментар