петък, 6 юли 2001 г.

Синьо сияние

През онази паметна зима, в която всъщност не се случи нищо кой знае какво толкова паметно, се случиха доста много други неща, който въпреки че не бяха паметни, се вдълбаха в паметта на тези, които имаха памет.

Първото нещо, което остави следа, бяха ледените браздулици сух вятър, който се напъхваше във всяка една възможна гънка, незапълнена от времето. И разбира се протяжния вой на линейката, която пищеше от ужас и час по час молеше за пощада.

Тя седеше облакътена и безпомощна. Смяната беше свършила, но воят продължаваше да циркулира из фибрите на сърцето й. Ана беше дошла, за да реализира себе си, да открие своето място сред хората. Започна от дъното на миналите си спомени и желания, мина през ада на действителността и се умори. Грохна под ударите на несбъднатите мечти и непрестанната борба със смъртта.

Какво изтръгва хората от живителните корени и ги прави бледи сенки, очакващи вятъра на вечната зима? Толкова време тя се мъчеше да отговори на този въпрос и все й се струваше, че задълбава все по-навътре и по-навътре в преспите на несбъднатите очаквания. Горчеше й.

Денят беше минал в сивото и кишаво еднообразие на болничните стени. Хората гаснеха в ръцете й, губеха пред очите й цветовете на живота, а тя малко по малко се улавяше, че започва да ги възприема като вещи, като част от декора и като част от сенките, пробягващи покрай пътя към върха на една успешна кариера. Искаше й се отново да бъде преди всичко човек, а не професионалист. Но беше уморена и, може би, вече твърде стара.

Старостта не се измерва с годините, нито с белите наноси в косите – разбра го наскоро, когато се редеше на опашката в супермаркета. Преди нея бяха само една възрастна жена, която водеше за ръка внучето си, и една девойка с безизразен поглед. Защо ли пък се сети за тях? Може би заради детето. Децата с красиви очи винаги оставят спомен. Този ухаеше на теменужки и мисълта за смеещите се букетчета я накара да се усмихне. Ана погледна часовника си, отметна падналите кичури русолява коса и започна да се облича. Най-накрая трябваше да си върви. Заметна шала и хвърли последен поглед в огледалото. В коридора я посрещна действителността.

- А, д-р Петрова, тръгвате ли! – задъхано я попита сестрата. – Може ли само секунда, д-р Игнатов искаше да ви помоли... Има спешен случай...

Знаеше ги Ана тези секунди, които продължаваха до среднощ. Беше изцедена и не можеше да направи нищо за никого. Съжали, че се беше отдала на безплодни размишления вместо да изчезне броени секунди след края на смяната, да изключи мобилния и да се запилее нанякъде.

Все пак отиде в интензивното – уханието на теменужки я стресна, но двете букетчета не се смееха този път. ‘Възможно ли е това’ – попита тя себе си и мигом си отговори, че работата я кара да халюцинира.

Колегата, въпреки очакванията й, просто я попита коя кръвна група е.

-- А положителна. – отвърна тя като насън. Става ли?
-- Да, точната. – погледна я с надежда той.
Ана беше абсолютно наясно с положението в болницата. Знаеше, че банките бяха празни и това накара сърцето й да се свие. Тя свали мълчаливо палтото си и запретна единия ръкав. Седна и затвори очи. Беше свикнала толкова много с кръвта, но сега не искаше да отворя очи - отвореше ли ги, сълзите й щяха да рукнат. Банката започна да се пълни капака по капка. Тя преглъщаше, все едно връщаше времето назад.

Ана дочака сутринта, за да отнесе със себе си уханието на теменужки. Тази нощ за първи път тя не беше професионалист. И за първи път получи най-прекрасния подарък в живота си - две ярки букетчета синьо сияние.

Ния

Няма коментари:

Публикуване на коментар