Титаник е смъртно ранен. Клишетата се повтарят. Леденоострият нож на неизбежната гибел поразява безотказно. Всяка грешка се наказва. Наказанието засмуква в дълбините на безнадеждността.
Бог е мъртъв, програква пропукала се от палубата мисъл. Не, само справедлив, отвръща мълчаливо айсбергът. Хладнокръвието се прелива в жилите ми.
Долината на мрачната сянка бледнее пред окото на циклопа. Страхът се опитва да изпие костния ми мозък. Дърпам се рязко и затварям очи.
Прозвучава Вивалди.
Не е зле, като за последно. Крилете ми се прогизнали от болка. Небето е замръзнал катран. Звездите - илюзия за щастие. Някога вярвах, че съществуват и затова те блестяха ярко. Сега властва единствено бурята. Не вярвам в нея, но моето мнение не я интересува. Тя е силният на деня. И на нощта...
Титаник се разкъсва от неизбежността. Причината е предвестник на следствието. В случая на смъртта. Някой да е умирал достойно? Нямам спомени. Придобитите знания биват отвявани от стихията.
Събирам каквото е останало от волята и се усмихвам. Всяка усмивка удължава живота с една секунда. Каква нелепост!
Титаник потъва - бавно и сигурно. Секундите нямат значение. Студът вкочанясва чувствата. Вадя цигулката. Опитвам се да произведа звук, да изразя себе си в лицето на смъртта. Не, че някой се интересува от това. Но мисля, че е важно. Не се опитвам да си обяснявам защо.
Събуждам се цялата в пот, обляна в сълзи. Кошмар - не мога да свиря.
Вълните ме заливат и студът прониква в очите ми. Ръцете се вледеняват. Последно усилие..., удавено в мрака.
Повърхността на океана е гладка като огледалото на несбъднатите желания.
Зазвучава Вивалди.
"Пролетта отминава. Птиците заплакаха. А в очите на рибите - сълзи."
Ния
Няма коментари:
Публикуване на коментар