Преди 10.10.1989 г. си мърморех, когато бяхме другарки и другари, и ни плашеха с Хелзинкското споразумение – това да, но след 10.10, след като станахме госпожи и господа, защо трябваше да има някакво Шенгенско метро, което трябваше да прескочим, те това не го разбирах. Приех хлопването като лична обида даже, чувствах се като човек със смачкано самочувствие, а на това отгоре и джоба ми беше празен.
И сега не съм сигурна дали толкова Шенген ми смачка самочувствието или празният ми джоб, но със сигурност знам, че се чувствах много кофти. Кофти, кофти ама следях политиката и като чух Доган да казва, че пътя на България за Европа минава през Босфора, смачках се още малко, но си рекох, че от Доган велик везир няма да излезе. Политикономика е учил човека и му личи! Обаче, като чух после Бойчев ли беше или Кулеков не знам, да потвърждават тезата на Доган и то не само за Босфора, но за по-сигурно и пред Дарданелите, и че само така “ще се оправим”, коригирах си мнението за Доган и се стегнах.
Пред Босфора и Дарданелите думах си, цяла България не може да мине, провинции са това тясно е! Но по единично може! Така ще се спасяваме, така ще “оправим”, рекох си и взех пари на заем. Намериха се и хора – извадиха ми виза за Гърция, и потеглих.
Гърция ме посрещна като европейска страна от 60-те години – със стачка. Пътя Солун-Атина беше блокиран от стачкуващите. Нито влак вървеше нормално, автобусите хич. Затова пък такситата знаеха един малко обиколен път, колкото да избегнат блокадата и така напред!
Като герои от Джером К. Джером – пет души в едно такси без да се брои шофьора с куфари и чанти, които не се събираха в багажника. За 6 часа и нещо преминахме над 500 км. и от Солун се озовахме в Атина.
Атина, град като град, както бе казал някой чудомировец, малко по-голям от София и чужденци, чужденци и всички жални за Европа. Жални, жални ама който веднъж се е докопал до тука не мърда, освен ако не го размърда “Астиномията” (полицията) при някоя поредна чистка.
В Гърция не само чужденците са жални за Европа, но и самите гърци, “ониревун тин Европи”(мечтаят я Европата)...Нямат самочувствието на турците например, които само с един пръст дето се казва са се опрели на европейският континент и се смятат за европейска страна.
Гърция като “алитини хора ста Валкания”,(истинска държава на Балканите) си страда от балканския комплекс, мечтае за Европа, въпреки, че стандарта й в сравнение с всички Балкански страни е не само европейски ами направо американски.
Да се озовеш в чужда страна сам, без да знаеш език, без пари, да си мъкнеш дисагите с километри, като шерп, но не в планината, където никой не те гледа, а в един цивилизован град, да се връщаш, да се сещаш за тези преживявания ще те обявят за мазохист, затова направо към успеха!
За 5 месеца смених две работи, платих на две бюра за намиране на работа и третата, която ми намериха сънароднички, без да плащам – случих! Работата не беше лесна, но заплатата беше добра, хората на които попаднах-още по-добри, а пък аз колко се стараех...
Суперлативите по мой адрес не закъсняха и ще излъжа, ако каже, че не ми е било приятно да ме похвалят, но похвалите не ми вирнаха ни носа ни главата.
Грижех се за една болна, възрастна жена на легло. Една от дъщерите на “кирията” (госпожата), живееше в същата кооперация и беше винаги на разположение. Така при едно от поредните посещения на лекуващата лекарка при болната, изрази възхищението си от хигиената, а дъщерята на кирията, каза, че това го дължи на мен и продължи да ме хвали. Тогава докторката попита каква съм по народност. Като разбра, че съм българка, лекарското заключение беше: “Българките са добри, еди кои си лоши”! И, а да ми потекат сълзите от умиление, но стана нещо по-друго. Почувствах, че главата ми, която преди това като че ли беше на шията ми, е кльопнала доле пред краката ми и за да си дойде на място трябваше да я подритвам като футболна топка. При тия вълшебни думи сама си дойде на мястото и аз се почувствах като член на английския клуб на лордовете. Бре, рекох си колко е било достойно да си българин? Шенген ли? Те не ни искат на континента, а ние направо през Ламанша та в клуба!
Ей, такова ми стана самочувствието от лекарското заключение тогава, но после заради другарката Ценка се наложи да се изключа от клуба.
Това стана месец по-късно, когато дъщерята на кирията, разказа на мен и на една приютена българка, как по-предишната наша сънародничка, след като е работила цяла година, и когато бабата се е разболяла, и залежала, Цанка е обрала апартаментчето, оставила е сама посред нощ болната и се е измъкнала “по търлъци”.
Като чухме всичко това с другата българка, погледнахме се като бити кучета в очите – време за връщане рекох си няма, далеко са Босфора и Дарданелите, тук позорно ще се загива край Термопилите и се самоизключих от клуба.
От тогава изминаха повече от четири години.
Не щеш ли, разбра се –Шенген отпадна! И въпреки, че бях много, много уморена, а, да подскоча от радост, но се сетих за Ценка и си рекох: “Прощавай Роде мой, яла съм ти попарата и не смея да се фукам с тебе.”
За Великден, синът на кирията, където работих от една година, дойде да ни поздрави за празника. Завари и една съседка – гъркиня, която бе дошла по същия повод. Заприказвах ме се, стана въпрос за безвизовият ни режим, стана въпрос за работниците – чужденци и когато се засегна болният въпрос – престъпността, тогава аз умно си замълчах и се опитах да си почеша главата с пръстите на краката.
Изпуснала съм част от разговора, но добре чух ласкавите думи на гъркинята по мой адрес, а когато сита на кирията допълни, че 75% от българките са точни, верни и правилни т.е свестни, добри), очите ми се напълниха с благодарствени сълзи, потекоха ми по шията чак и така разбрах, че главата ми без подритване си беше дошла пак на мястото.
И тогава я отписах Ценка! Сетих се какво беше казал русчуклийката Канети за майка си, че от отделни членове на фамилията си сее срамувала, но като цяло от рода си е изпитвала само гордост и гордост!
В този момент сякаш чух и думите на Царя – “Та ние сме си европейци”! каза ги още преди десетина години!
Юлия Сушичка, Атина
Няма коментари:
Публикуване на коментар