За Геймърите, Програмистите, Системните Администратори и Всички Останали, които седят пред компютрите с часове наред

Скромен опит за разказ за появата на Интернет, за нещата преди Него и около Него в контекста на “Нашите Условия”

Вместо увод
Какво всъщност кара хората да се по този начин “пристрастяват” към нещото, наречено с простото словосъчетание “Информационни Технологии”? Каква е причината т.нар. “компютърджии” да седят почти през цялото време от денонощието пред машината, наречена “компютър”? Може би има прост отговор на тези въпроси – тези хора намират в това начин за изява, начин за изразяване на мнение, проявяване на желание, удовлетворяване на амбиция, споделяне на чувство; може би това е “точното място” за развиване на способности и талант на тези, които се занимават или интересуват по един или друг начин от ИТ. В това занимание са и компютърните игри /разбира се не на първо място/, неразделно развиващи се заедно с хардуера /процесори, памети, видео-платки, хард-дискове и пр. и пр./, пък и “останалите подробности” /не са умишлено изброени последно/ – операционни системи, системи за управление на бази данни /колко тежко звучи само/, и каква ли още не продукция – наречена с простите думи “приложен софтуер”. Изглежда, че нещата /както и навсякъде другаде, разбира се/ са много твърдо свързани по между си в иначе толкова силно конкуриращият се ИТ бизнес. Много производители на хардуер, много производители на софтуер, много дистрибутори на продукцията на предходно споменатите, много потребители на какво ли не. В цялата тази бъркотия от изобилие се пръкна и нещото, наречено “Интернет”, което в последно време пощури младо и старо, развали семейства, създаде други такива, издигна в култ “хакерите”, оплю “ламерите”, а всъщност това нещо – Интернет се превърна в новата възможност за развитие на едва ли не всички производители на хардуер и софтуер. Нека не подминаваме последното. Нека не си затваряме очите пред факта, че почти няма /а сигурно можем да кажем със сигурност, че няма/ фирма, работеща в областта на ИТ днес, която би могла да просъществува дълго, ако тя не се “отвори към Интернет бизнес и Интернет технологиите”. Нека не подминаваме факта, че днес почти, ако не всеки, който има взимане-даване с компютър – било на служебното си място или у дома, има нещо общо с Интернет... Не знам дали на някой горните факти не са му е известни – някой, който поне от известно време има реалната възможност и железните нерви да се потопи в някоя от областите на компютърния свят. Не мисля че с по-горното откривам топлата вода или още по-лошо – знам, че не откривам Америка с подобни разсъждения. Това, което се опитвам да разкажа тук е един непрофесионален опит за литературно съчинение, което отразява истината, видяна и почувствана с моите сетива. Нямам претенции всичко да е написано в добър литературен стил и с богат речник /еле че речника на един компютърен човек в 21 век е по-богат на нецензурни приказки и с умело побългарени английски словосъчетания, от колкото на книжовни такива/. Опитвам се да не споменавам никъде търговски марки, имена на продукти и пр. такива умишлено – най-малкото смятам, че тяхната поява тук би била неуместна.

Преди 10 години и малко повече
Интернет? А всъщност какво би било, ако го нямаше? За какво би служел един уред – наречен Компютър, ако нямаше Интернет? Е, това е сложния въпрос, с отговора на който много хора в днешно време се затрудняват поради факта, че повечето от тях не са имали компютърна клавиатура пред себе си, преди да кажем петнадесетина години – времето, когато още го нямаше и това вълшебно изобретение – търкалото с бутоните, оригинално наречено “мишка”... Тогава бяха нещата сравнително добре и ясно разделени – програмиране и игра /имаше и трето – амбициите за създаване на хардуер за PC машини в стил ТНТМ, предимно с подръчни средства/. Програмиращите играеха от време на време, за да се позабавляват; играещите от време на време програмираха, за да се поотпуснат от нервното напрежение от играта, сбъркани от рефлекси в предпоследното й ниво. А “геймките” бяха такива, че се събираха по няколко на дискета от 360кб.... Като се появи първата игра – на цяла една дискета /отново от 360кб/ – всички изреваха в хор /и програмисти и геймъри, макар тогава още да не бяха известни под точно това име/: “Eeeе….. тия са се улели – какво пък толкова има в тази игра....”. Наистина – имаше няколко картинки в началото и няколко в края на играта, имаше поне две или три места, където на екрана излизаха някакви интересни “анимации”… но така или иначе нещата изглеждаха направо грандиозно – игричка – цяла дискета!!!! С течение на времето това престана да прави впечатление – не след дълго се появи Quest на цели 6 дискети по 360кб... Бързо се оказаха тогавашните огромни 10 мегабайтови хард-дискове малки – разбира се там където имаше изобщо такава екстра; скоро след това отесня и оперативната памет, смятана до скоро за предостатъчна от 512 или 640кб.... да не говорим за другите “бързи” по това време видео платки, наречени CGA, заменени от революционно новите EGA…. Програмистите се радваха на огромния IDE /интегрирано дивелоперско обкръжение/ също от многото 6 дискети на C 2.0., пък и на по-скромния Pascal 5.0 от само 3 дискети в кройка от 5 инча. Всеки програмист се стараеше да напише по-бързи и по-хитри софтуерни модули за “прозорци” в текстов режим, като после идваше времето, когато тези модули започваха да се използуват тук-там в някоя програма, написана от същите или от някой представител на благородната им конкуренция.

Ерата на Динозаврите в ИТ жанра
Но всичко това, описано по-горе, направо си е модерна техника в сравнение с перфокартите, перфолентите и всичко заобикалящо ги, ако се върнем още години назад. Машините, разположени в няколко халета на различни етажи, които по един единствен начин казват какво се случва с тях – посредством терминал, състоящ се от печатащо устройство, на което бълват непрекъснато съобщения, звучащи объркващо, нелогично и неразбираемо за някой, който не е бил около тях от самото им монтиране... Разхождащите се нервно наоколо, наметнати със шуби оператори, с отверка в ръка смело се отправят да отстранят дребния проблем в шкаф 11, платка А52, отговаряща за четенето на една от перфолентите. За пореден път “перфораторките” /жените, които се занимават с представяне на новия програмистки експеримент в дупки по картончетата – наричани така елегантно и с уважение от колегите си/ подготвят поредните 14623 перфокарти за подмяна на част от кода с по-нова версия, който последния път не се е заредил поради тривиалната причина, че се запънала една от перфокартите в устройството. Никой не може да я изтегли с пинсетата, даже и най-големия виртуоз. Налага се да дойде сервизния, който от своя страна да разглоби, почисти и ремонтира внушителното устройство. Мисията по ремонта трае около 6 работни часа, през които бързащия да свърши работа отговорник на проекта пие нервно кафе след кафе в стаичката без прозорци, около една от огромните зали, в която вентилаторите също зверски бучат, но все пак се чуват по-тихо – сякаш не са в главата му. Шкафовете с магнитните ленти и огромните барабани – дискове, наред с видео-терминалите са нещо супер ново, нещо, което размърдва процесите да протичат по-бързо. Този вид хардуер до известна степен освобождава операторите от досадните им задължения, свързани с хартиените носители, като им намира друг вид забавление – мъкнене на магнитни ленти и барабани /прадядовците на сегашните т.нар хард-дискове/. Огромните машини биват в последствие подменяни с “минимашини” /СМ и VAX/, а последните бавно и славно започват да бъдат измествани от други компютърни изделия. Последните измъчени от работа труженици по такива изчислителни центрове се делят на “Семкаджии” и “Ваксаджии”. “Семкаджиите” са представителите, работещи на машините СМ, а “Ваксаджиите” – логично идва да покаже, че са работили на VAX. Ерата на огромните машини отминава, както едно време е се е свършило с ерата на динозаврите – остават само доказателствата за наличието на такива събития... Може би в случая една добра разлика е наличието на съвременници, които да могат да разказват на нас – тези, които не сме имали тази “динозавърска” чест да живеем и да се трудим в тия не толкова далечни времена.

Коаксиален кабел за всички
По “онова далечно време” – само от около декада – много малко “интелектуални изделия” под формата на “програмни средства” можеха да се нарекат “приложен софтуер”. И въпреки това такова нещо съществуваше. Наличието най-вече на такива приложения създадоха потребителите – всички те до момента доста далеч от вихъра на ИТ започват да “работят” на персонални компютри. Този момент е особено важен в развитието на тази индустрия – едва ли не за първи път се намира място за човека непрофесионалист, човека, можещ с набор от скромни знания за компютрите да върши ефективно работа, която иначе би му отнела десетки пъти повече време. В “кроткото” развитие на технологиите в тази недалечна “епоха” работата бавно-бавно се добута до момента, когато се заговори за компютърните мрежи... не че преди това не е имало такова инженерно творение, или това е нещо супер ново – не, просто те станаха достъпни за фирми и организации, без да трябва да се изписват един тон ембаргови документи и декларации. Появи се коаксиалната мрежа в много офиси и учреждения, разгърнаха се мащабно възможностите на SPX/IPX протокола, появиха се компютри, наречени с тежкото и респектиращото широката общественост име “Сървъри”.... Ето, че се създаде и работното място на т.нар. Системен Администратор в България /да, държа да отбележа това – преди това UNIX гурутата в нашата родина бяха наричани Системен Оператор или само Оператор, които на практика се водеха Системни Програмисти/. Обикновено и тези млади администратори бяха до този момент програмисти – респективно с интереси към системното програмиране за PC-та. Идеята им не бе толкова да видят до колко могат да използуват сравнително скромните възможности на т.нар. “сървърен” и “клиентски софтуер”, а как могат да “рушнат”, “побъркат”, “скапят” въпросните продукти на отявлени софтуерни компании, пишейки някакво малко програмче, което прави нещо хитро…. Е, с течение на времето те започнаха твърде много да обръщат внимание на настройка и тюнинг /какви думи знаем само/ на своите системи, в търсене на нов и подходящ софтуер за решаване на един или друг мрежови проблем. Така или иначе проблемите в една коаксиална локална мрежа бяха създавани повече от кабелите, от колкото от софтуера – но и тогава имаше проблеми, които изцяло бяха в ресора на Системния Администратор като например занимаването с правата на крайния клиент и разправиите с него. Работата на Системния Администратор в онези недалечни времена, както и сега на много места, припокрива задълженията на специалиста по техническата инфраструктура – отговарящ за кабелите и всичко свързано с тях. Малцината щастливци имащи възможността да поддържат мрежа от многото за тогава 5 – 10 компютъра се радваха на мощните машини за сървъри – 386 и на сравнително поостарелите клиентски станции – 286.

Златни години – BBS-a беше на мода
Другарчета на новоизлюпилите се администратори, нямащи такъв администраторски шанс в живота си, превръщаха личните си компютри /пак добре, че са имали компютър у дома/ в BBS /Bulletin Board System/ , жертвайки домашния си телефон за цяла вечер, трепетно очаквайки някой да се обади по жицата, за да погледне какво те са насъбрали като софтуер, документация и др... Бързо се заговори за тези BBS-и. Появиха се и такива с много входни точки, съдържанието се обогатяваше ежедневно от ентусиазирани посетители, които не само дърпаха нещо по полезно за себе си, но и точеха в обратна посока всякакви интересни софтуерни творби... Заговориха се приказки из средите на BBS администраторите /наричани “сис-опове”/ и BBS посетителите /наричани “юзери” за това коя машина била “хакната”, на кой му били направили не знам си какво – на кой не знам си що... Но всичко беше в сферата на интересните и любопитни събития. Класиката в жанра бе нещо такова: след някаква неочаквана интервенция, състояща се в промяна на нормалната работа на системата – собственика на BBS-а обикновено е бесен, някои от познатите му да търсят начин да помогнат, а останалите биват информирани на ухо “еди кой си BBS беше хакнат, ама то стана щото....”. Обмяната на опит се правеше всеки петък в някоя от тогавашните бирарии /или в повечето случаи по паркове и градинки с бутилка бира в ръка/. Тамо се събираха и “сис-оповете” и “юзерите” /къде с уважение, къде с респект, къде с ирония наричани от “сис-оповете” посетители/. С други думи – “хазаите” и “наемателите” се виждаха, за да обменят по някоя ценна мисъл и да изпият по някоя и друга бира. Всеки се хвалеше с нещата, които е намерил, пуснал и написал, а другите, които сега потегляха по дългият път из джунглата на компютърните технологии слушаха замаяно, с интерес, със светнали очи като фаровете на кацащ Ту-134. Много често се появяваха нови лица, притежаващи безценни копия на интересни софтуерни продукти, адски недостъпни за останалите. Това даваше възможност за една честна, мълчалива бартерна търговия. Е, не се изпадаше до подробности от сорта кило за кило, дискета за дискета, но се преценяваше мъдро кое колко е ценно и се правеха пазарлъците къде по-шумно и пред всички, къде по-тайно и заговорнически на четири очи. Изгода от тая работа имаха всички /определено без софтуерните производители – ама нали целите са благородни – учение, учение/. На тези срещи някои намираха своите гидове в технологиите компютърни, други пък намираха свежият извор на пресен, още горещ, направо “парещ” софтуер, интересна документация, защо не и източник на ценни идеи. Тогава, в тези времена се появи и термина “софтуерна клюкарка” – разбирайте лице, което разполага с бая бая софтуер, който му изпълва душата със спокойствие при мисълта колко мегабайти е насъбрал.

Потребителите на ИТ индустрията
Желаещите да се занимават с телефони, модеми и BBS-и въпреки това не бяха кой-знае колко много. Повече се оказаха тези, които почувстваха по-лесния начин за написване на един текст вместо на пишеща машина – на компютър, тези, които разбраха, че счетоводството им ще се води по-лесно на умната машинка от колкото на ръка и с калкулатор.... И какво ли още не ще се прави по-лесно на тия ми ти компютри – от колкото по стария известен нам начин! И ето ви ги потребителите... Потребителите, които къде по неволя, къде по някакво задължение, къде от амбицията, че в скоро време “няма да си намеря работа, ако не знам компютър” се захванаха със задачата да създават работа на останалите – производители на хардуер, програмисти, системни администратори... Радост за всички! Радост най-вече за производителите, които след като положиха усилия да опростят до толкова управлението на едно PC, че то да се прави предимно с мишката, жънеха успеха си, подготвяйки се за нови, още по-вълнуващи творения... Потребителите седяха пред компютъра и се чудеха какво може да изскочи от някъде, където до момента не бяха ходили с мишката, а в останалото време тренираха ловкостта на показалеца си с някоя досадна игра на карти; когато вече нямаше на къде – запретваха ръкави и довършваха последните редове от спешния документ.... Точно в този сюблимен момент документът изчезва... Изчезва по хиляда различни причини, но това е времето подходящо за “всезнаещия” до този момент самостоятелен потребител да се обърне към почти толкова знаещия “компютърджия”. Последният със замъглен поглед и сенки под очите трябва да помогне много спешно в създалата се ситуация. Уморен и ломотещ нещо под носа си отива, прави каквото прави и в резултат на това, дава мнение, като от становище на Светия Синод за разкола в Православната Църква, на малко по-висок глас. Вариантните изказвания в тази ситуация са само две: “Готов си!” или “Ами пиши си го от начало, след като миналия път, когато....”. Първия вариант минава кратко и трогателно, втория минава малко по-тежко и дълго – завързва се някакъв вид ожесточена словесна комуникация в която всяка от страните отстоява своето. Сближаване не се наблюдава. Всеки, както се казва, е прав по своему. Разговорът често завършва с надежди за по-новата версия на продукта или с пожелания да се пита преди да се пипа.... Е, както и да си говорим проблемите в това време се брояха сравнително на пръсти. Ако се махнат лошите неща като появилите се компютърни вируси – всичко беше до някаква степен не толкова трудно и не толкова кой-знае какво. Разбира се последната констатация можем да направим само през призмата на времето. Тогава нещата са си били толкова сериозни – почти толкова, колкото са си сериозни и сега. /Да си помислим ли какво ще си говорим за това, което правим сега, да кажем след десетина-петнадесет – години живот и здраве – ще чуем!?!/

Интернета е само на няколко невръстни месеца? Къде?
Ставаше дума за BBS-ите и локалните мрежи. Нека не говорим толкова за потребителите – нали всички ние сме по един или друг начин потребители на нещо – било то хардуер или софтуер. Точно започнаха у нас умните глави да се чудят на къде да подхванат – BBS, FIDO или какво – успоредно със споменатите BBS-и имаше точки на FIDO. Всички бяха изненадани – къде приятно, къде неприятно, къде повече – къде по-малко с появата на някакъв си “Интернет” в нашата татковина. Не след дълго се оказаха BBS-те смешни сами по себе си. Посетителите загубиха интерес да се ровят из тях, изнервени от чакането някоя линия да се освободи, за да дойде мечтания надпис “connected at 14400”, изморени от това, че на повечето такива системи се въртяха вече от доста време едни и същи неща... и всеки, който до момента се мъчеше с линиите на БТК започна да се мъчи с други такива линии – само и само да види, да вкуси, да почувства и усети какво е това Интернет. Ех, какви години – Интернетът беше млад /а за България – направо новороден/!!! Но тази новост – за разлика от повечето други до този момент новости в ИТ бранша намери място и за масовия потребител – пишещия документи на текстообработващата програма и създаващ таблици със счетоводни сметки... В този един момент като че ли нещата се промениха коренно – вече не само хора, запознати с компютрите “от вътре”, а и всички останали – работещи на сравнително дуракоустойчивия софтуер създаден за някакви потребителски цели започнаха да се интересуват от “Световната мрежа”. Започнаха да се занимават усърдно с нещо, което като такова е безкрайно сложно и трудно както за изграждане, така и за поддържане, така и за развиване. Дойде момента в който се сбъдна детската мечта на много производители в ИТ бранша, чакащи с нетърпение времето в което тяхната продукция ще намери по-добра реализация. Ето само един прост пример – много бяха зарадвани производителите на какви ли не видове модеми. Луксът “модем” изведнъж се превърна в необходимост, в неразделна част от компютърната конфигурация, предназначена за широките потребителски маси. Малко преди това имаше и спор дали мишката е нещо екстравагантно или полезно – спора е решен отдавна и еднозначно в полза на мишките, това всички го знаем... Да са живи и здрави производителите на мишки... също и на модеми..! Нека само си припомним колко струваше една мишка “тогава”, колко струва “сега”... Нека не забравяме и това на колко места се продават модеми и мишки в ден днешен – няма търговска фирма за компютърно оборудване, която да не предлага един или друг модел на тези изделия... редом до други по-нови разработки като Video-Capture и Radio компоненти...

Мрежа, мрежа, мрежа – дали говорим за риболов на акули или на дребни рибки?
Трябва да се спомене най-вече с цел пълнота на изложението, че първите появили се ISP-та бяха на практика преквалифицирали се BBS ентусиасти. “Сис-оповете” по BBS-ите и без това бяха се сериозно зачудили как могат да изкарват пари от до скоро 100% безплатната услуга – BBS. Някои даже бяха се престрашили да взимат пари за тази услуга, но не бяха много “будалите”, които да си дават финикийските знаци за такива работи. Появата на възможност за доставяне на Интернет у нас даде възможност те, сменяйки обекта на комуникационната дейност, да започнат да взимат реално по някой-друг лев. Първоначално “Интернета” в наш, Български вариант, по онова време, беше само поща – пощата, известна под наименованието “e-mail”. Срещу сумата от 5 или 10 лева, или пък според килобайтите поща, които изпращаш и получаваш можеш да ползуваш услугата на воля, стига разбира се да плащаш за това. За услугата “пълен интернет” се изискваха допълнителни капиталовложения, но те от гледна точка на добрия мениджмънт бяха безсмислено прахосване на пари, ако се съобразяваме с качеството на предлаганата услуга. Всички новоизлюпили ISP-та се опитваха да намерят достоен спонсор, подходящ за тяхната дейност. На въпросните спонсори се предлагаше изключителната и невероятната услуга Интернет, а спонсорите от своя страна купуваха това-онова за своите интернет-доставчици. След изминаването на този период на бартерни взаимоотношения, когато ISP-тата набраха някаква начална скорост, нещата се превърнаха в една нормална търговска дейност. Спътникът на несгодите беше и продължава да бъде любимата ни на всички комуникационната ни компания. Не само наетите линии от родната комуникационна компания – бяха и са проблем. Проблем са и не много качествените комутируеми линии /домашните телефони – не че те бяха предлагани от друга телекомуникационна компания/. Проблеми със софтуера, проблеми с хардуера... Проблеми всякакви с други думи. Не само от линиите и другите такива технически несгоди – често и от типично нашенски разправии, недоразумения и недомислия. Страдат не само доставчиците, които се разправят по между си, страдат и потребителите на услугата. А в крайна сметка всички доставчици се тупаха в гърдите кой е по-добрия ISP в момента, всеки сериозно обясняваше как “Интернета през нас е Интернет, всички останали в момента са много зле”, а Интернета като цяло не вървеше така, както се очакваше да върви. Разправии с БГ домейна, разправии с пийрин-га, разправии за всичко, което се прави от няколко “независими” фирми. Цирка с БГ домейна не мога да твърдя до колко продължава и сега /нямал съм честта да съм част от този цирк/, интересното в случая е като факта, че такова нещо е имало в нашата страна. И то нещата бяха стигнали до големи разправии и големи скандали. Надявам се че поне сега ще съм малко по-полезен на новодошлите в Интернет защо например има сайтове в България, които са от вида “neshtosi-bg.net” или “neshtosi-bg.com” /ще можете сами да се досетите!/. Не че е лошо или недопустимо... всеки има право да се регистрира в домейн в Интернет там, където прецени и където му изнася... Но в крайна сметка нашия регионален БГ домейн, който всички ние трябваше да изградим със съвместни усилилия трябваше да тръгне със скандал... Българския “бек-бон” e скърпен недокърпен и живее на ръба на пропастта – отново поради това, че всеки се опитва да тегли “баницата” към себе си. “Е, не че всичко останало ни е кой-знае колко наред та защо и това да не е така?”, но до кога ще обясняваме подобни ситуации с такива реторични изказвания? А рибите – рибите са всички желаещи да имат услугата Интернет. Dial-up-ери /за рибките/, наети линии, сателитни връзки, безжични комуникации /за акулки и по-големите акули/. Е, дребните потребители са били и са до ден днешен на Dial-Up. В последно време нарасна броя на тези, които използуват некомутируем достъп до Интернет. Дано в скоро на всеки Dial-up-ер му се случи да си има ISDN, та да разполага с 128 килобита на машината си Интернет, дано в скоро всяка фирма има наета линия към Нет-а! /естествено последните пожелания са малко нереални, но дори и да не е така, поне да е в тази посока/. Така би било по-добре – тогава ще може ISP-тата да доставят повече трафик, който пък ще позволи доста да се разгъне пазара на услугата. Повече пазар – повече конкуренция, по-добри цени – още по-добре за всички.

Интернет като начин на изява
Интернетът като такъв се оказа едно безкрайно поле за изява на всички. Да не повтаряме фактите около хардуерните устройства – били те безкрайно скъпи или по-евтини, използувани за да доставят до всички нас това комуникационно изделие. Нека се вгледаме в това какво има на разположение един сравнително непретенциозен потребител, по някакъв начин ползуващ услугите на Световната мрежа. Има много специализирани софтуерни продукти за “броузване”, изключително много /милиони/ сайтове с разнородно съдържание и дизайн, има чатове, чат програми, софтуер за видео-конферентни връзки, софтуер за поща и пощенски услуги, има... има много други, има много друго, има изобилие от услуги. И ето къде сега се намира възможността за изявата на много индивиди – те имат възможността както не разбират от програмиране да правят доста успешен Web дизайн. Други такива пък никога не писали на C/C++, на Pascal, дори на Logo – могат сравнително лесно да направят нещо, ползувайки Java Script. Разбира се нещо не особено трудно, но ефектно, ефективно и ефикасно – вършещо основното си предназначение – сайта да е привлекателен и интересен. Изобщо много се промениха нещата – навремето се пишеше “от” и “до”. Сега програмирането се състои в по-голямата си част от умело сглобяване и съчетаване на отделни компоненти, които са проектирани по начин, който позволява това. Много малко програмисти в настоящия момент се занимават точно с това – да създават такива компоненти – от “Нулата”. Това е работа и ангажимент присвоен от фирми-производители на софтуер и хардуер, отдавна утвърдени на пазара. Но основната идея – мястото за изява остава. Остава независимо от много голямата конкуренция. Независимо от това, че твоят сайт може да не бъде забелязан от толкова посетители, колкото посещават сайта на твоя приятел, ти имаш реалната възможност да покажеш какво можеш, да представиш твоя идея или виждане по даден въпрос, можеш да кажеш нещо, което никъде другаде не би могъл да кажеш с чувството, че го казваш пред широката общественост. Това е супер! Това е Новата възможност, появила се далеч след реализиране на идеята преди години в Северна Америка да свържат два университета в мрежа, които са в два съседни щата на разстояние от няколко хиляди километра, наречена Arpanet, смятана за предшественика на Internet...

Игра, пари, пари и игри – нещо ново? Или новото продължение на Хай-тех сериала?
А геймърите!? Какво става с тях? Както споменах в началото на това писание – преди време почти всички, които играеха на малките игрички се занимаваха по малко и с програмиране. Някои от тях дори в яда си, че нещо не могат да направят из някоя игра с бързината на пръстите си започнаха директно да се занимават с дебъгване и асемблер – с други думи предпочетоха да напънат мозъците си отколкото да си чупят ръцете. Скоро след това и преставаха да играят толкова страстно – вида забавление се превърна в по-интелектуално занимание. Не отдавна се почувствува голямото раздвижване на пазара на игри. Появиха се такива екшън-игри, че те успяха да променят много представите ни за едно компютърно забавление от игрален характер. Едновремешните класически Quest-ове от по няколко дискетки сега са “само” на по няколко CD-та... А за “геймърите”, наречени така модерно, в днешно време са създадени всякакви благини за усъвършенстване на уменията – джойстици, малки воланчета с педали, мишки с 27 бутона и др... А скуката да играеш сам се преодолява в специално създадените за целта “Гейм-Клубове” /Те ви нов бизнес – компютър под наем за няколко часа с конкретна цел – игра, или забавление в Нет-а/. По Интернет има “гейм-сървъри”, които предлагат услугата да играеш срещу непознато /или пък познато с nick-а TuLsUaM/ другарче от другия край на света. Можеш да играеш отборно, можеш да не играеш отборно, можеш да играещ сам за себе си, можеш да не играеш сам за себе си... Пълен избор от възможни начини за забавление. А Геймърите много си падат по новия хардуер – дори в много случаи това е болестно открояваща се самоцел. Един пример: ако има видеоплатка, излязла на пазара онзи ден – не се съмнявайте как представител на геймърската общност няма да отиде да я разгледа, да я пипне, как няма да я вземе от някъде на заем или няма да си я купи – и то с една единствена цел и мисъл – да не би тази платка да е по-добра, по-бърза за играта, която в момента е неговият живот. В тези среди много се държи и на бързият CD-ROM, бързият CD-RW, многото и бърза памет; за новите и по-бързи процесори и дънни платки – да не говорим. Ако някой от вас се чуди как да похарчи около $1500 /минимум/ може да се консултира с някой геймър – лесно би се оказала сумата недостатъчна.

Администратори, администратори, администратори... Много бре!
Администраторите – какво ли администрират те? Ами как какво – администрират каквото има за администриране под ръка. Администрират ли администрират. Администрират файлови сървъри, администрират принт сървъри, администрират сървъри за бази данни, администрират DNS сървъри, администрират mail сървъри, администрират Fire Wall сървъри, администрират Application сървъри, администрират Web сървъри, администрират активно оборудване, администрират NIS сървъри, администрират Management сървъри, администрират дискови масиви, администрират Backup-и, администрират... А всичко това се администрира с администраторски приложения или файлчета. Администраторските приложения се появиха с цел да улеснят работата на администратора. Файлчетата са неизбежни, но те са за по-старите администратори, свикнали да администрират с помощта на файлчета. Администраторите имат навика да администрират всичко, всички и по всяко време. Администрират и потребители, администрират и програмисти, администрират и геймъри. Администрират и себе си – администрират и своите колеги администратори, така че всеки да си знае мястото. Администрират безпощадно и безапелационно. Администрират без да им мигне окото, така че всичко, което не им харесва как е администрирано ще го до администрират докато са го администрирали така, че да им харесва как е администрирано. А всяко дребно администриране трябва да се съобрази с друго такова дребно администриране или някое по-голямо администриране. Пускането на каквато и да е нова услуга се администрира или налага промени по други такава администрирани услуги; също така трябва внимателно да бъде прегледана от администратора за пропуски или недомислия в администрирането. Администратора чете логове. Администрира и съхранява логове. Администратора анализира логове. Логовете показват колко добро е администрирането. Логовете показват недвусмислено, че администратора не става за нищо. Логовете показват как администратора е един от добрите администратори. Някои администратори логват всичко, други не логват нищо. И едните администратори и другите администратори не стават. Администратора, който знае какво да логва и колко – той може да се нарече администратор. Логовете показват какво куца в администрирането. Логовете показват какво не куца в администрирането. Тези администратори, които, могат да кажат че други са администратори са малко. Администраторите никога не хвалят работата си. Администраторите винаги са критични, дори и към своята работа. Администраторите винаги са недоволни с изключение на около петнадесет минути след постигане на определен успех. След този период време от петнадесетте минути им хрумва нова гениална администраторска идея, включваща започване на нещата от начало и правене на още 3 подробности, които довеждат до генерално променяне на идеята за администриране на нещото, което се администрира. Често се до-администрирват още поне 2 сървъра 5 сервиза и 3 активни устройства. С цел околните да не разберат, че в момента администратора вилнее с пълна сила по администрираната от него система се правят хитри администраторски кърпежи, та нещата да изглеждат като истински – като че все едно не се администрират, ама хич в момента. Администратора пише администраторски скриптове и програми за улеснение на администрацията си. Всеки администратор гледа в паницата на съседния нему администратор – търси да го хване в издънка в администрирането. Всяка открита издънка в администрацията на съседа се проверява дали съществува като издънка в администрацията на собствената система. Всеки администратор проверява редовно за нови пачове за администрираната от него система и ги изпробва на тестова администраторска установка за тестово администриране преди да ги пачне на работещата администрирана система. Администраторът постоянно се оглежда, ослушва и търси нови средства за по-добро администриране. Често се налага едно и също нещо да се прави по различен за администратора начин – независимо, че потребителя не вижда и грам разлика в единия или другия, даже третия вариант. Това се прави със светлата идея “утре да ни е по-лесно администрирането”. Основната движеща сила на администратора е хипотетичния мързел. Мечтания мързел се състои в това всичко да се администрира от самосебе си, а той само да наминава между 3 и 4 след обяд през работа – само за да се убеди лично, по администраторски, че нещата се администрират без външна намеса – сам сами. Това само-администриране не се получава и желанието утрешния ден да мине в различно от администрирането дейност се седи цяла нощ пред 5 машини с огромния хъс за администриране. Администраторите са в състояние да спрат необратимо една работеща система за не по-малко от 2 минути. Могат да го направят с цялото си администраторско съзнание и мисълта за прекарване на няколко денонощия през почивните дни с една единствена мисъл – оптимизиране на системата... За администратора повечето време му е скучно да администрира нещо, което за него е тривиално и няма тръпка. Много по-интересно е да се занимаваш с администриране на Интернет. Там какво ли няма за администриране – можеш почти всеки ден да изнамираш нещо подходящо за твоя случай – можеш да евалуираш на воля и да тестваш до побъркване. Това започва обикновено с голямата надежда “Нещото” да разреши доста от проблемите; завършва с псувни около 5:30 сутринта и ясното чувство за загубеното време с “глупости”; остава единственото успокоение, че изводите от тази несгода са по-важни от това дали “Нещото” е тръгнало.

Миньорите, работниците, инженерите и проектантите в ИТ бизнеса, с други думи по-кратко и по-просто – програмистите
Ако не кажем и няколко думи за Програмистите – бихме направили голяма грешка – каква ти грешка – направо престъпление... Те, както винаги се нуждаят от специално внимание. Е – имат го! Държа да отбележа, че мита за “Българския програмист” до известна степен се дължи на няколкото добре написаните вируси от времето на операционната система ДОС. Тогава се изкопаха много документации за недокументираните до този момент функции на операционната система ДОС, а програмисти, способни да напишат нещо добро на асемблер бяха доста /малко бяха тези, които се забавляваха по този начин/. Неприятното свойство на Българския програмист е неспособността му да работи в екип. Всеки по своему е добър в областта, в която “пише”, но много трудно се напасват различните способности, умения и таланти. Интересно е да се обърне внимание какво всъщност излиза като чисто български софтуер: /Не говорим за нашумелите “програмисти”, ползуващи мултимедийни продукти за интерактивни шарени приложения от 2 бутона и 10 картинки по между тях.../ многобройни програми за счетоводство, няколко различни софтуерни продукта за юридически справки, няколко софтуерни пакета за поддръжка на кирилица. Всичко останало е софтуер, писан от екипи, събрани за свършване на определената работа. Това са предимно проекти, които започват с големи обещания и перспективи, а завършват много непретенциозно със затихващия ентусиазъм на последния, който архивира внимателно “сорсите”, с идеята, че някой ден може от тях може да потрябва нещичко. Другия резултат от подобна дейност често е произвеждането на една тежка, тромава за обслужване система, която се донаписва и пооправя много повече време, от колкото се пише, а кръпките една върху друга едвам-едвам се крепят да не се сгромолясат. Нека отбележим интересният факт, че явно все пак проблема не е в отбора на Програмистите, а е в отбора на техните Мениджъри. Оказва се, че западни компании създават масово офиси тук, като наемат програмисти за разнородни задачи, които работят в екип и то доста успешно. Друг случай за решаване на проблема е собственик на софтуерна фирма да си продаде бизнеса изгодно, успявайки по този начин точно за няколко дни да стане богат, а фирмата продължава своята дейност, но вече с друго име, други собственици, работеща за проекти, които не са пряко ориентирани към пазара в България. А за огромните според нашите представи западни фирми е много по-изгодно да плащат добри заплати на програмистите от гледна точка нашия стандарт, но работната ръка да не напуска границите на България. Много е по-изгодно да даваш от 10 до 20 пъти по-ниски заплати, пък да получаваш същото качество, което би получил и на друга, доста по-висока цена. Но какво да се прави – трябва да се разглеждат нещата такива каквито са – то и най-обикновените продавачи в магазини някъде взимат съвсем други заплати. Ама то сигурно и там не им стигат, но това е съвсем друга тема. В крайна сметка никой не ти дава пари на едно място, за да ги харчиш на друго... Трябва да помислим по въпроса... А ми то само май е така за тези, които пишат програми за износ, като предават продукцията си по Интернет, а получават парите си в банката, която са посочили... Ама не ги разбирам много тия работи, та за това по-добре да не се развихрям в тази насока.

Вирус за компютри?!?
Че и такова нещо има!?! Много интересно се заговори за тях. Преди време някой мъдър пророк се бе изказал, за компютърните технологии, които така се бързо развивали, че скоро щяло да се появят едни лоши програми, които ще ядат памет на машините, ще рушат файловете и ще правят какво ли не още – ама все лоши работи. Доста в по-кратки срокове прогнозата се оказа вярна – появиха се първите вируси за компютри. Още си спомням как на времето с приятели наблюдавахме с интерес “топчето”, което се разхождаше по монитора на един от компютрите... И се радвахме! Какви времена само – да се радваш, че си завъдил вирусче! Не след дълго се появиха и антивирусни програми. Всъщност много трябва да се замисля дали първо се появиха антивирусните програми или вирусите..., но така или иначе такива неща има и от двата вида. Завихриха се обширни статии по въпросите на компютърната вирусология из тогавашните компютърни издания, а антивирусните дискети се предаваха от ръка на ръка – набързо написани от някой антивирусен творец /съмнително бързо разгадал лошите страни на някой вирус/. По-късно и това май си стана бизнес. Едни по една или друга причина някои пишат вируси, а други пишат антивирусни продукти за $$$. Сега има изобилие от вируси – стари, но златни – преодолели изпитанието на времето и нови – кой от кой по-хитър и по остроумен сам по себе си. Добре, че се появи и Интернет, та разпространението на вируси и троянски коне да стане по-лесно! /а не като едно време цел No 1 на всеки вирус е да инфектира наличните дискети по флопитата/. В момента има много троянци, много вирусчета, които забавляват и тези, които ги пишат, и тези, които ги ползуват – къде без да знаят, и тези, които ходят да ги гонят по един или друг начин. Но нека не изпускаме голямата идея в случая – пазарния дял на антивирусния софтуер, който се пише от много фирми, всяка от които изнася на пазара продукт, който е “по-добър” от всички останали. На кратко анти-вирусния бизнес се развива с пълна пара... – да са живи и здрави вирусотворителите! А последните какво получават? Не знам – може би потупване по рамото от близки и познати, или заплахи от ФБР?

Лиценз + Софтуер = Безгрижие + Проблем
Лиценз. Софтуер. Ноу-хау. Съпорт. Ъпгрейд. Ъпдейт, Пач – страшни работи – за какво ли са ни те? Най-вече първото – “Лиценз”. Лиценз да използуваш определен продукт на една или няколко машини – в нашия случай компютри. Сървърен софтуер, клиентски софтуер, приложен софтуер, системен софтуер... А измервателните единици са: на клиентски инсталации; на брой активни потребители в системата; на сървър; на брой сървъри; на сайт; лиценз за корпоративно използуване; на... На каквото и да е! Само да се плаща! Всеки производител си измисля политиката спрямо продукта, който произвежда. Кеф ти дори на брой IP адреси, които ползуваш в организацията, независимо дали всичките те потенциално ще ползуват продукта, която предлагаш. А у нас до скоро това нещо, наречено лицензиране на софтуер не се възприемаше. Много лошо, много! Много бяхме черни за света, като не се съобразявахме с това, че за да ползуваш някакъв си софтуер преди или след това трябва да си платиш. Е, не че след като си платил получаваш нещо повече от “оригинално CD”, ама си е друго то да изглежда като истинско – не като ония грозните от пл. “Славейков”. Имаш си и уникален сериен номер – само за тебе! Доста често не получаваш и носители – CD-та, защото и последните струват пари, а за да се сдобиеш с тях трябва да си ги платиш като Media Kit. Опция. Ако щеш! Лошо няма. От друга страна пък има! Защото един широко разпространен продукт с голяма функционалност за всеки офис се предлага на феноменално ниската цена от да кажем $500. А какво са $500 в наше време на наша, Българска територия? Това са поне 5 средно-статистически заплати на млади хора и поне 10 пенсии на средностатистическия пенсионер. Крива работа е да се разглеждат лицензите от тази гледна точка, но все пак това са пари, които някой – собственик на фирма с един единствен потребител на компютър – секретарката да речем, трябва да даде, за да е “чист” пред закона; ама не $500, а малко повече, защото има и операционна система, има и няколко други необходими нещица. Нека закръглим на $800. Става ли? Става, и още как – иначе компютъра отлита от офиса заедно с приключването на поредната проверка на данъчните и НСБОП за използуването на нелегален /разбирай неплатен/ софтуер. Отлитат едни други поне $800, отделени от туй-онуй за интелигентната машина с телевизор, мишка и клавиатура към нея. Да, какви времена! /Нека отворим и една важна в случая скоба – Българинът не е свикнал да си дава парите за неща, които не се пипат, не се виждат – друго е да дадеш $25 000 за един Баварец, макар и на старо – Баварецът много добре показва сам по себе си какво си купил, но да дадеш същите пари за някакви си книжки с CD-та, за шарената хартийка, макар и тежко наречена “Софтуерен Лиценз” – това е смешно и не е приемливо. Последното много ми напомня за лафа – “Като се чудя дали да е котка или дете – по-добре Фолксваген”/. Абсолютно вярно е твърдението, че този продукт софтуерен, за да се пръкне от нищото на пазара е изтекла маса пот от челата на поне 15 натъпкани до козирката Икаруса с програмисти. Вярно е, че техните шефове трябва да живеят от бизнеса, с който си изкарват насъщния. Единственото, с което не съм съгласен е това, че няма никаква поддръжка. Не мога да твърдя как е точно по света, но тук, при нас такова нещо “Съпорт” на практика няма /теоретично може и да има... ама само на теория/. Не можеш да се обадиш на някоя компания и откровено да си изплачеш мъката /по телефон, по меил или по каквото и да е/ и да очакваш като минимум поне, че ще бъдеш изслушан и разбран/. Ако всъщност търсиш това – можеш да се обадиш на горещите телефони с повечко нули отпред – може би това повече ще ти помогне в решаването на проблема/. Ако искаш такова нещо “Софтуерен Съпорт” трябва да си плащаш допълнително на трети лица, които компетентно да дойдат и да ти съобщят високопарно, че нещо си се объркал, и пак да си приберат париците. Така де – отиваш и си купуваш пералня от кварталния магазин за “бяла техника” – получаваш гаранция поне от няколко години, монтаж на място – безплатен /е, включен в цената, но така звучи по-добре/. А ако отидеш да си дадеш “последните” $150 за една операционна система – получаваш шарена кутия с една книжчица /ако имаш тоз късмет да е комплектован с хартиена книжка/ и отиваш сам да търсиш клавишите по клавиатурата в къщи и да се мъчиш, докато осъзнаеш, че това не е за тебе. То и монтажа на пералнята не е в твоето амплоа, но има кой да свърши тази работа “безплатно”. А какъв е проблема “безплатно” да има реалната възможност в рамките на да речем 3 седмици след закупуването на даден продукт ти да имаш възможността поне да се обадиш на някой разбиращ и можещ от другата страна на телефона и да попиташ нещо абсолютно елементарно, но пък за сметка на това да получиш компетентен отговор. Няма такова нещо – и в склада няма! Или пък да попитаме: добре – спазва се вече закона за авторските права /разбира се кой колкото може и колкото му е по силите да го спазва/ – а къде остана спазването на други закони /или нормативни документи – признавам, не му разбирам на правната материя/, които гласят, че всички продукти, предназначени за масовия потребител /каквито и да са те – не само софтуерни – например шампоанчета/ трябва да се продават с указание на Български език? Къде е продукта, на западната компания с упътване на Български език? Да не говорим за продукт, произведен навън, който изобщо да има нещо общо с Българския? Ами отговора е сравнително прост – няма! Има на Руски, има на Чешки, има на Турски... Но на Български – не и не! Е, да не сме толкова категорични – има и “бели лястовици” в тази област, но те са по-скоро за замазване на положението – не за реално свършена работа в тази насока. Има какво да се желае, и то много. Да се надяваме, че тия, които чакат да си приберат парите от скромния Български пазар на софтуерни продукти по един или друг начин се замислят над последните неща и скоро ще се поправят – ще избълват версии на българки поне на най-търсените и масово използувани продукти. Да му мислят хората от поддръжката и системните администратори какви надписи ще четат, а и да внимават като се прегъват от смях да не паднат лошо, след като прочетат за разните му там папки с документи или пък съобщението “Not enough disk space in drive C:” на български /примерен превод: Престана да има място на устройство Ц:/...

Може ли да има изводи – или изводите са...
Въпреки трудностите, съпътствуващи живота ни, въпреки разправиите между нас самите, въпреки огромните финансови средства, които са необходими за изграждането на тази универсална среда за пренос на данни, въпреки още по-големите усилия, необходими тази среда да заживее и да започне да диша, похвално е, че ние, всички в България успяваме да постигнем тази цел. Има Интернет, независимо дали това е най-важното или не – не трябва този факт да се подминава; след като такова нещо има и то работи /къде по-добре, къде по-зле, къде хич, но все пак го има/ значи има хора знаещи и можещи, имащи желание да направят нещо въпреки всичко останало, въпреки себе си дори. В този случай е редно да не разправяме със задна дата “да, ама на времето и аз можех да направя..., ама...”. Трябва да потърсим какво можем да направим сега, със същите, ако не и с по-големи усилия, как можем да променим за по-добро света около нас. Нека да не мислим за това как да попречим на работата на съседчето си, а как да му помогнем. Казано с думи прости дайте, за да Ви дадат.

Неоспоримо Интернет се развива ежечасно, давайки на потребителите възможността да ползуват една универсална мрежа за пренос на данни, среда в която виреят всякакви услуги, как може някой да се противопостави на това. Най-вече въпроса би трябвало да бъде “Защо да се противопоставяме?”. Това много заприличва на мислене от преди години за нови технологии като радиото и телевизията например. Мисля си, че съм чувал от много места спомени, които са били точно в тази насока: “Ех, на времето като дядо донесе първото радио в дома ни – всички се наредихме наоколо и се чудехме за какво ли ни е това...., даже баба ни беше едва ли не пред развод защо са похарчени толкова много пари за този говорещ сандък, като има толкова други важни неща за домакинството....”. Е, нещата не са се променили много в ден днешен – има такива, които усещат по своему новите технологии /купуват си огромния сандък – радио апарат/ и други такива – които питат за какво е това и колко това е безсмислено и безполезно... Е, след време при появата на нещо до толкова ново, когато може би и Интернет няма да се казва точно така, когато игрите кой знае какво ще представляват, когато работата на системния администратор ще бъде още по-отговорна и напрегната, когато програмистите ще пишат обикновено приложение, което по своята същност ще бъде по-сложно от сегашна операционна система – ще има ли пак тогава някой, който да се чуди на другите – за какво пък е това?

Вместо послепис
Не искам написаното по-горе да се разглежда като “мнение от последна инстанция”. Не искам да се случва така, че някой да се чувства засегнат от едно или друго нещо представено или не представено тук по подходящ или неподходящ начин. Всеки, който смята, че има неточности и неясноти в изложението нека се чувства длъжен да напише своето мнение. Нямам претенции да съм бил изчерпателен, още по-малко да съм прав 100% по която и да е от засегнатите теми. Всичко написано тук е лично впечатление, в по-голямата си част преживяно; казано по-точно – за повечето от повдигнатите теми съм свидетел или участник, дори и потърпевш. Изключение е само “Ерата на Динозаврите в ИТ жанра” – за тази част съм използувал непроверена информация, получена от достоверни според мен източници.

Ioko