Посрещат ме едни арки, едни чудесии. Фоайенцето е малко, но спретнато. По стените висят карти на разстоянието между Брюксел и близките градове, рекламни пана на пури "Давидоф” (с пурички във витрините). Облечено в червен фрак пиколо се опитва да се докопа до чантите. Тъй като съм европеец по душа, а и нали съм в Европа любезно му ги подавам. Бързо си намирам стаята. Разбирам, че 200 долара за стая в центъра на Брюксел е нещо нормално. Такива са им цените на хората. Искаш да си в центъра на Европа, плащаш си като поп. Това е положението. И не само за стаята, за такситата, изобщо за всичко.
Брюксел се е превърнал в един доста скъп град. Не само защото всичките централи на всякакви институции са тук. На хората им харесва да ги сочат с пръст и всички да знаят, че точно в техния град обединението на Европа изглежда реалност. Нищо, че проблемите на стара Европа никога няма да свършат.
Разхождам се във фоайето и разглеждам. Все пак съм за първи път в Брюксел и скоро ще се отправя на първата си разходка. В една от залите е бил Артур Рубинщайн, който е оставил автографа си. В друга гордо се заявява, че тук се бил провел първият конгрес на химиците с участиеto на Кюри и т.н. Ами къде да го проведат хората, няма в Белгийско Конго я.
Тръгвам по една от централните улици, водещи към старата част на града, след като час съм прелиствал препечатките от Интернет за най-интересните места. Не смятам, че съм особено грабнат от града. Чисто, подредено, като в Западна Европа. Оказва се, че съм близо до Зърнената борса, където през не-знам-си-коя-си-година се въртяла търговията на зърнени храни в почти цяла Европа. Прави ми впечатление, че на всички будки за вестници е изложено едно и също къде-маймунско-къде-човешко лице, което явно е централната новина за деня. По-късно се оказа, че това е и новината на седмицата. Бившия диктатор на Конго го били убили. Чудо голямо, но за белгийците явно колониалните спомени все пак са нещо.
Почти докосвам първите павета на Гранд Плас или както и да се спелува на различните им произношения. В ляво от мен е кафене, за което твърдят, че в него Маркс бил писал част от “Капиталът”. Едва ли е вярно, но туристическите атракции са част от историята. Площадчето не е никак голямо, пък и все още е зима. Нова година си е отишла с нея и празничното настроение на елхички, гирлянди и фойерверки. Пролетта все още е далеч. Виждал съм снимки на мои приятели, където целият площад е обсеян с цветя, но през това време на годината площадът изглежда пуст. Кметството разбира е една от големите атракции на града. Сградата е абсолютна разкошотия с безбройните малки фигури, които изглеждат сякаш от коприна. Тръгвам по една от страничните улички за да видя това прословуто пикаещо момче, което е символ не само на Брюксел, а може би и на цяла Белгия. Оказва се, че краят на града, където баща му го бил намерил, е на около 200 метра от площада, т.е само преди 3-4 века Брюксел наистина си е бил село. Момченцето се оказва едно невзрачно паметниче на ъгъла, където трудно можеш да се вредиш да се снимаш от наобиколилите го японци, но за тях по-късно в “пътеводните ми записки за Атина”. Както и да е, и аз щракам една снимчица точно пред момченцето и се изнасям бързо за да не попадна на задръстванията по сувенирните магазини, където момченцето се продава под формата на касички, тирбушончета, ти-шърти, чаши, чинийки, тестета карти и всичко каквото си помислите ...... до тоалетна хартия (май такава нямаше). Въпреки това евала на белгийците. От един невзрачен паметник, който нито е произведение на културата или архитектурата са направили машина за пари. Като си помисля, че ние от Мадарския конник, Плиска или Търново не направихме нищо, това си е направо постижение. Кичът, разбира се, преобладава, но редом с тези магазинчета са и магазинчета за коприна и - разбира се - шоколадови изделия с прочутите трюфели. Жена ми разказваше, че миришело на шоколад по малките улички. Аз лично явно имам проблеми с носа си, защото на мен “шоколадът не ми замириса”, но ...
Но ми замириса на риба. Разхождам се по малките улички около Гранд Плас и навсякъде рибните деликатеси са на почти. Отрупани витрини, нощни светлини, масички и пъстра палитра от хора, които предлагат на всякакви езици включително руски (по-късно се оказа, че има и българи) да опиташ от морските деликатеси. Цените са европейски, да не кажа страшни за нашего брата от нашата си част на Европа. Иначе е красиво и пъстро и това е може би най-интересното, което видях в Брюксел. Освен морски деликатеси можеш да опиташ и джирос (арабите и турците му викат дюнер) от десетките гръцки ресторантчета в старата част на града. Имената са от рода на Миконос, Родос и т.н., т.е. хората си спомнят от къде са тръгнали. Не, че са стигнали кой знае къде, но всеки търси място под слънцето.
Въпреки това съм доволен и скоро ще трябва да си се качвам на самолета за България. Друг свят, други хора, други стандарти.
Съжалявам ако съм обидил белгийците, но едва ли Брюксел е най-красивото място в Европа. Нито исторически, нито архитектурно, или поне аз не знаех къде са тези места.
Има и по-хубави места.
Но не знаех какво ми беше приготвила съдбата.
Carlos
Няма коментари:
Публикуване на коментар