От “Хроника на една предизвестена смърт” през “Пиянството на един народ” до “Новите дрехи на Царя” или общо “Патиланско царство” one week later

Имали сме 1300 и кусур години държава. Царства, първо, второ, трето. Национални катастрофи, първа, втора, трета май нямахме, поне официално за пред историята. Честно казано, май на Балканите думата “държава” нещо не се връзва в тази тарапана, сбирщина, калабалък от народи, етноси и т.н.

Но си я имаме и се мъчим да покажем на Европа, че сме годни да ни сложат етикетчето от Шенген, нищо, че всеки втори повтаря “как бе, ние сме си европейци”. Оказва се, че нищо не можем да правим като европейци и тази балканска закваска все ни пречи или пък ни помага да правим нещата различно, екстремно и някак си мазохистично за самите нас.

Англичаните разправят, че били дифрънт, демек различни. Ами ако те са дифрънт, значи ние сме много-ама-много-дифрънт.

Един приятел от Германия казваше, че тука всичко е екстремно, т.е или плюс или минус, средно положение няма. И колкото повече минава времето стигам до извода, че европейците са прави в преценката си за нас. Ние се люшкаме като потъващ кораб от една крайност в друга.

Има един лаф, че ние българите сме царе да си създаваме проблеми, което си е един вид мазохизъм и сме царе на това ние същите да си ги решаваме, а в последствие и да се награждаваме, че сме ги решили. Народът ни е такъв, макар, че “народ” като дума бе отречена. Той дядо Вазов правилно го беше казал, че пиянството е това, което ни определя в повечето случаи. Тръгнем ли да правим нещо го правим отведнъж, а после майната му, каквото ще да става. Ако сме улучили печелившата комбинация добре, ако не създали сме си проблем, след четири години ще го решаваме пак. Ако е по-рано, още по-добре, пак тогава ще му мислим.

10 години все мислим и все се люшкаме, от едната цветна крайност в другата, била то синя, червена или жълта. Както е тръгнало след нови десет години ще свършат цветовете на дъгата и ще заприличаме на бояджии.

Мисля, че току що бяхме напипали вярната пъпна връв, която да ни отведе към Европа. Оказа се, че пак сме били в грешка, защото нас Европата не ни трябва на пръв поглед. Първо да оправим хляба, ракийцата, чесъна и т.н., колкото и исконно просташки да звучи един такъв типаж на българина. И след като “съде вътрешно” не бяхме добре, какво да й гледаме на Европа-та. Още повече, че ни казаха “че трябва да продължим”. И средният българин се запита: “Накъде бе джанъм, като “съде вътрешно ни дойдоха реформите”. Нищо, че други ни казваха, че все отнякъде трябва да се започне. И почнахме, но е нормално да не ни хареса, защото той българина го иска мъжко, сега и на момента, а не след десет или двадесет години. Отгоре на всичко гледа, че не на всички им е “съде вътрешно” и не за всички Европа-та е мираж, а в същото време ти обясняват, че несгодите трябва да се преодолеят веднъж завинаги. Картинката изглежда като германците през 53-та и тяхната купонна система. Ама видите ли ги хората, къде са сега.
Но не ми ги разправяй на мен тия, кака Сийке, казваше Чудомир.

И така се стигна до “хрониката на предиизвестената смърт”. Нищо, че повечето хора не искаха да повярват, че и хлябът и ножът са в електората, както го наричаха.
И той ги извади, за да чака пак добрият цар, дядо Иван и изобщо идеята за “освободителят отвън”. Ясно е, че българин на българин не вярва и трябва все някой да ни освобождава от нас самите. С него идват и хората учили по Европа-та, умни люде и все с нови дрехи, както забелязаха някои социолози. А по дрехите посрещат беше и българската поговорка Такова беше и положението обаче в началото на миналия век и до къде стигнахме – две войни, национални катастрофи, дружно пиянство и пъдене на умните люде извън България, едно десетилетие пиянство по новото, четири десетилетия псувни, пак национална катастрофа и пак отначало.

Народът искаше някой да го погали, а не да му маха с пръст и да го води някъде, където той хем иска на книга да отдиде, ама хем не знае като отиде ще го вземат ли или не. “Да го погали”, така прокламираха някои социолози. Ми той, народът да не е курва да го галят, да му шепнат грижовни думички и да му обещават светло бъдеще.

Мислех си, че сме поумняли. Оказа се обратното, че сме курви по душа. Казаха ни “вервайте” и взехме, че повервахме. Големият въпрос е в какво и защо. И кой европеец ще се хване на плоският трик да “верва” в нещо което не познава, не е виждал и не знае какво е.

Никой е простият отговор.
Ето защо ние сме дифрънт, ето защо трудно ще ни вземат където и да е. Защото сме неконтролируеми, не сме им ясни, не знаят накъде ще ни избият чивиите. А ако ни вземат ще ни вземат да бачкаме и да не създаваме проблеми. От друга страна се оказва, че ние българите сме най-търпеливото племе на Балканите и за тях сме интересни. Толкова години експерименти, а ние нещо. Сърби, албанци, косовари, македонци, хървати, босненци, християни и мюсюлмани се изпотрепаха, а ние си “верваме” на някой и си траем. Колкото и да е дифрънт се оказа, че сме стожер на Балканите и добре, че е така. Щото ние сто години все “верваме” и на едни и на други и на леви и на десни. И не ни писна. Ето може би за това ще ни вземат.

Докога обаче с поредните нови дрехи и не приличаме ли на едно голямо патиланско царство, сътворено от патиланци, пакости, мръсни лекельосани дрехи, поизмиване и поизпиране и ..........
Но, все пак царство биха казали някои.

Не ни ли омръзна. Явно не. Такива ли сме си по генното инженерство на Господа и така ли ни е писано да останем. Ще променим ли нещо веднъж завинаги и ще започнем ли не отначалото, а поне откъм средата, т.е стъпили на нещо направено от другите. Кои други няма значение. Важното е, не всеки път да започваме от откриването на топлата вода, от началато на азбучните истини или най-малкото оттам, откъдето след четири години пак няма да сме доволни.

Дано да имаме късмет, един път поне и патиланските ни неволи да свършат. Дай, Боже!

Carlos