Паркът е бял и чист. Няма ги боклуците, които строителите на околните кооперации изхвърлят сред храстите, няма ги кучешките лайна и найлоновите торби, изчезнал е тъжния мърляв килим от дъбови листа. Ранобудните стопани на домашни любимци са начертали карта от тесни, загадъчни пътечки. За компас използваме нападалите от вятъра клонки и тръгваме да търсим съкровището. Плячкосваме изхвърлена новогодишна елха, две зелени бръшлянови листа, кора и голяма, космата клонка от бор. Снежният човек е готов за минути. Гледа ме със зелени бръшлянови очи и се зъби с чене от дървесна кора. Украсяваме плешивото му теме с дъбови листа - става рошав като папуас. Малкият му боцва борова метла в ръката.
Издигаме крепостна стена около ледения страж и започва пердах със снежни топки. Заровили сме се в снега до уши. Правим втора обиколка на парка, за да намерим приятел на снежния човек, та да не се чувствал самотен. Заставаме под дърветата, подскачаме като катерици да хванем някой по-нисък клон и изтръскваме върху себе си снежните камари. Когато се връщаме на изходна позиция, човекът се усмихва - получил е наведнъж двама приятели, по-снежни и от него. Строяваме се на пост, с по един клон в ръка, обаче минувачите бързо ни разконспирират по яркочервените ни бузи и сините очи на детето, които от възторг са станали големи колкото помпона на шапката му.
Не ме интересува дали кметът ще успее да почисти. Хич не ме е грижа, че ще газим киша седмици наред. Едва успявам да откопая малкия от пряспата, в която си е свил гнездо и хищно ме обстрелва, прибираме се у дома премръзнали, прегладнели и ужасно щастливи. Снежният човек ни изпраща въздушна целувка и бавно се скрива под снега, който продължава благодатно да вали.
Nadie
Няма коментари:
Публикуване на коментар