понеделник, 19 февруари 2001 г.

За Левски

Не организирано. Не под строй. Наистина само на 19 февруари, но затова пък някак си безрезервно, паметникът на Левски се отрупва с цветя. Аз също минавам от там, минах и днес – хора като мен оставят по цвете, умълчават за миг, забравили за лютия февруарски студ се стоплят от образа му, и после отпрашват по свои дела.

В дребнавия еснафски свят, където всеки се бори за богатство, власт, удобство и любов, неговият подвиг е някак си странен. Да му се чуди човек на акъла – тръгнал да спасява тоя народ, дето нищо не заслужава…Речите на политиците в негова чест винаги са помпозни, натруфени и звучат ужасно. Защото Левски не е знаме, не е символ, не е тотем. Той е искрица човешка, която всеки от нас, независимо от възрастта, независимо колко далеч по света живее, носи в сърцето си. Всеки българин го чувсва близък.

И така, един ЧОВЕК загина, предаден, понеже вярваше и отстояваше неща, за които и днес би останал неразбран. Понеже казваше, че трябва да сме честни, човеколюбиви и да обичаме Родината си. Каква утопия!

Всъщност годишнината от смъртта му ме навежда отново на два въпроса, които ме мъчат отдавна:

Единият е: Ако той беше живял в няше време, какво би станало с него (от него). И не само той! Ботев, например също.... За другите някак си не ми се пита.

Другият е за ценностите на хората, на българите в наше време. Nadie писа за каузите и за липсата им, нека сега видим и ценностите. Кое е всъщност това, което ценим най-много? В какво се измерва то? Някога ни учиха на едни ценности в училище. По литература учехме даже и за ‘общочовешките’ ценности – много модерни бяха. Съчетаваха се някак си и със ‘социализЪма’. Изобщо рай. Нещата ни идваха сдъвкани и смлени. Животът беше прост и подреден и всичко беше ясно. Въпрос на избор беше просто да ги приемеш и да си живееш спокойно. Имаше нужда човек от цел – готово, няма грижи – светлия пример на борците (за свобода) беше пред нас – избираш един и го следваш.

После дойде обаче демокрацията. И когaто взеха да настъпват ‘свтлите дни за демокрацията’, постепенно в душите ни стана тъмно. Не от демокрацията разбира се, а защото започнахме да осъзнаваме, че има и други ценности, с които не знаехме какво да правим. Да се борим за свобода и прав(д)а стана някак си безсмислено – нали ни ги дадоха. Е, не бяха кой знае какво, особено когато народеца избра Виденов, ама ги имаше. За някакъв просперитет да се борим ни се виждаше тъпо – не може финансовият просперитет да ти е основна цел в живота, пък и тая борба (е, малко променена – за оцеляване) си я получихме даром с обърканата реформа. Друго? Кариерата, или казано иначе - професионалното израстване... Някак си определението ‘еснафски’ прилепна на последните две. Някак си със сбърканата реформа и тези, иначе положителни цели, се изопачиха, заснобяха и зазвучаха грозно, примесени с родната миризма на чорапки под френския парфюм.

Но да кажем, че ги намерим за приемливи....Хубаво, ама това са 8 часа на ден. Още 8 остават свободни. Какви са ценностите ни за през свободното време, ако можем така да ги наречем. Пазаруване, готвене, пред телевизора, игра с детето.... ИГРА С ДЕТЕТО. И възпитаването му. За да бъде един по-добър човек от нас, за да успява в живота си да остоява идеалите си, да постига целите си, без да му се налага да отстъпва от принципите си.... Обаче как да постигна това с моето опорочено, извратено, погубено съзнание, с пустотата в душата ми...?

Всяка година отивам на паметника, за да се допитам до Левски по този въпрос. И тази година, поставяйки цветето на благодарността и гузната съвест не получих отговор. Може би догодина?

Zaro

Няма коментари:

Публикуване на коментар