За ученето, училището, интернет, телевизията и другите...

Стана модерно (и вече даже спря да е модерно) да се говори за това как интернет щял да измести телевизията и даже по-лошо – книгите, как съвременните деца не са ‘като хората’, понеже не играят на улицата, а висят пред компютърните екрани. Загрижени родители хванаха пришки на устата да се изказват, журналистите се пениха...

И какво стана? Ами нищо не стана. Цялата работа е в уникалността на нещата – те просто се допълват. И във възпитанието, естествено. Защото децата са наша креация – на каквото ги научим, каквото чуят и видят от нас – това ще е. Естествено разчитаме и на училището, но в чисто фактологичната платформа: ‘кои?’, ‘кога?’, ‘какво?’, а ако ги научат и ‘защо?’ – ами много хубаво, а пък ако дай Боже ги научат и сами да мислят и да определят това ‘защо?’ (ех, мечтиии, мечтиии...) – е тогава би било идеално. Само че не е. Нека не се засягат учителите, има много добри сред тях, но и там е като при адвокатите: 1% разваля лошото име на останалите 99%.

Изобщо възпитанието си е наша работа и задължение. Ако стана най-добър в света по хранене с лъжичка или смяна на памперси, от това няма да спечели никой. Ако дам на детето си спокойствието, вниманието и любовта си, ще му помогна много повече, отколкото ако му купя 100 играчки. Ако му предам разбиранията си за света, за добро и зло, за красиво и грозно, това е повече, отколкото ако му давам по 5 лева, всеки път, когато ми ги поиска. Ако го науча, че човек е отговорен за думите и делата си, че ‘казана дума – хвърлен камък’, че просто трябва да отстоява желанията и обещанията си, това е повече, отколкото да го ‘вадя от калта’ всеки път, когато закъса.

Така е и с ученето. Аз и никой друг мога да науча детето си да мисли върху това, което чува, вижда и чете. Аз мога да го науча, че информацията е наи-ценното нещо на този свят, но за този, който може да я разбира и ползва. За фактите и подробностите – там е училището – докъдето се справят. После пак аз. А пък информационните носители, които се ‘изяждат’ един друг – това са явни глупости. Нека само си прецени, според това което вижда и чува. Нека не цитирам стари вицове за лап-топа в тоалетната, но нищо не може да замени удоволствието от книгата в дъждовния следобед, например ....

Така е и с работата. Няма да забравя дядо ми, лека му пръст, който държеше всеки ден да свършим по нещо. Нещо по наш избор, но докрай. Трудолюбието (и мързела) не ни се падат от тотото...

А пък колко безценни са игрите на улицата, с другите деца – това е съвсем друга тема. И пет ‘Патиланци’ и подобни не могат да ги заместят.

Стига, че май се разпених. Ако и да съм пропуснал нещо. Май и не исках да съм изчерпателен.

Zaro