Имало едно време и един град на име ‘Брюксел’, дето никой не го слагал в сметките. То покрай Лондон, Париж и Берлин, можеш ли се класира, а като добавим и Виена, работата става лоша за сравнение.
Днес има и страна и Белгия и град на име Брюксел, с който обаче всички се съобразяват, не защото много искат, а защото им се налага. Спят по хотелите му, пръскат пари си и най-вече търкат бюрата я на Европейския съюз, я на НАТО.
В тази връзка много хора, включително и жената на адаша ме предупреждаваха, че ще се разочаровам от Брюксел. Предупреждаваха ме хората, нали приятел в нужда се познава.
И слизам аз на брюкселското летище. Чистичко, спретнато, ескалаторчета, като за развита Европа. Отвсякъде лъскаво, надписите са на френски и белгийски (има ли такъв език ще разбера по-късно). Нареждам си се на опашката ‘Non-resident of the EU’. Така де, знам си яслата. Чакам да ми врътнат печатчето, че съм влязъл в цивилизования свят и гледам онази, другата редичка с ‘постоянноживущите в Европейския съюз’. Ми тя по-шарена от нашенската шарена сол. Не съм расист, ама вносът от белгийските колонии явно е вървял добре. Един бял, един внос, един бял, един внос. Чудя се конгоанците, суринамците и другият вносен материал по европейци ли са от нас, че ние да сме на другата редичка. Нещо не ми се връзват понятията. Ние се набираме да ставаме членове на Европейския съюз, а хората си минават през тяхната портичка и само си вдигат паспорта колкото да кажат едно ‘здравей’ на граничния контрол. Смесената дружина си седи тихо и кротко знаейки, че се прибира в страната на ограниченията, наречена ‘Европейски съюз’, нищо че само до преди два часа бяха вдигнали голяма аларма в самолета на ‘Балкан’. Наложи ми се даже да изгледам един от тях строго за да спре с речитативите зад ухото ми.
Добре, че опашката свършва бързо и не ми остава време да си разгърна мислите на тема ‘колониална политика’. Човекът в будката ме гледа, проверява ми визата, която е в ред и въпреки това ме пита по-какъв повод съм на белгийска територия. Опазил ме Господ, не съм тръгнал да бягам, но въпреки това му отговарям любезно. Той какво е виновен, че нашият износ през последните 7-8 години е само ‘с криминално минало’. Гледа ми ту едната, ту другата виза и не може да се отвори, коя важи, защото и двете са за един същ срок. Откъде да знае човечеца, че са с еднократно влизане в Европейския съюз.
Ами чети бе бате, нали вие ги издавате тези лъскавите холограми, дето ни разрешават пътуването до вашите вилаети. И продължава да отваря ту едната страница на паспорта ми, ту другата. Повтарям му няколко пъти ‘Open the next page’, но той не зацепва и се принуждавам да му обърна внимание на датите и броя на ентри-тата. След това той зацепва, повдига рамене извинително, удря ми печатчето и ‘давай следващия’.
Тръгвам да си търся багажа и не го намирам. Дремя до лентата и въпреки това нищо. Попълвам някакв декларация на френски, нищо, че бъкел не разбирам. Добре поне, че усмихната белгийска ситизенка подразбира и английски. Научавам, че ще като пристигне ще ми го донесат в хотела. Трябва да ми стане тъпо, ама нейсе. И те са хора и те грешат. Важното е да не си развалям доброто настроение. Все пак всички очакват от мен репортаж за Брюксел на страниците на Why Bulgaria.
Пътувам в таксито, удобно разположен в Мерцедеса и наблюдавам гледката около летището. Не е голямо или поне не е толкова голямо колкото Хийтроу или това във Франкфурт. В сравнение с нашето обаче си е цял град. Спретнати къщи се показват от едната страна на пътя. Отдясно са еднотипни административни сгради с основен строителен елемент ‘стъкло’. Надписите препускат един след друг ‘Cisco Systems’, ‘Sun’, ‘Dr. Oetker’, даже и малка фабрика на Ферари. Добре, че го няма един от приятелите ми, защото вечният спор ‘колко велики са червените кончета’ щеше да започне с пълна сила.
Почти влизаме в същинската част на Брюксел и започват безкрайните административни сгради на ‘чиновниците’, коренното население на града. Ако искате да видите социалистическата тежка бюрократична чиновническа система това е вашият шанс, а името на свърталището им се казва Брюксел. Един от колегите встъпва в ролята си на гид и надълго ми обяснява как преди две години старата административна сграда на една от комисиите на Европейския съюз била напълно обезлюдена, след което съградена отново с цел ‘поемане на нов и най-вече повече чиновнически персонал’.
Таксито ни спира пред хотела, плащам сметката и ми се подкосяват краката след като установявам, че с тези пари в София ще се возя на такси цял месец. Това е Европа, друг стандарт, други финикийски знаци. Ако искаш. Летището се оказва във втора зона на града, т.е извън 15-километровата граница и си плащаш като поп. Слизам от таксито, а срещу мен се е облещила Глен Клоуз от плаката на ‘102 далматинци’. Явно и тук американското кино е № 1.
Както и да е. Хотелът се оказва хубав. 100-годишен както разбрах по-късно. Влизам ……………………
Очаквайте част ІІ на ‘Брюксел – голямото европейско село’
Carlos
Няма коментари:
Публикуване на коментар