14000 оборота

Всеки ден четем за "Шофьор сгази ученичка" и за "Камион размаза рокер". И по телевизията гледаме. Някой бегъл кадър, по-отдалеч, за да не би случайно да разбие нечия крехка психика. Отделяме му няколко секунди в и без това претовареното ни ежедневие и толкова. След 5 минути не го помним. Освен ако не е особено кърваво. И тогава го следим с някаква скрита страст, подло прозираща през ужаса.
А когато попаднем в такава ситуация всичко изчезва.

Бях навил ръчката на газта докрай. Трудните завои между Слънчев Бряг и Обзор бяха далече зад мен. Широк трилентов път. Леко подухване през отворите на каската. Равномерна вибрация, предизвикваща състояние, близко до екстаз. И стрелка на оборотомера отдавна навлязла в "червените" 14 000 оборота.
Вече предвкусвах удоволствието от началото на магистралата за Варна, когато се оказа че тя е затворена. Потресен от тази явна несправедливост, поех по отбивката през Аспарухово. Асфалт под всякаква критика. Скоростта падна далеч под точката, доставяща удоволствие. Бавно и мудно, завой след завой. Изпреварва ме голяма бяла кола. И толкова.

Следващото, което помня, е разговор по телефона. Опитвам се да обясня, че съм си счупил слюдата на каската. Приятелите, които пътуваха с мен, пристигнаха почти веднага. Не усещах никаква болка. Нищо. После припаднах.

Свестих се в болница - пред лекарски кабинет. Травматолог, невролог. Освен шока всичко е наред. "Закарайте го в окръжната болница за всеки случай". Лекар, който в усмихнато съчуствие ми обяснява, че всичко е наред, само да ме видят на видеозон, щото както никога видеозонистът още не си е тръгнал. Ей така - да разберат к'во става. Някаква безформена пулсираща каша на екрана на видеозона. След което изведнъж избухва буря. "Приготвяйте го". Млад лекар се приближава до мен. "Сигурно ще ти извадим далака и ще се опитаме да ти зашием черния дроб". Върху лицето ми пада маска. Толкова.

м След което се събужам от ужасната невъзможност да помръдна, да изкарам маркуча от гърлото си и най-вече да дишам. Слава Богу, изключиха апарата. Вече дишам сам. Още не мога да мърдам. Отново унес. Явно упойката е била качествена.

Минали са два дни. Вече мисля нормално. И тук идва катастрофата. Да приемеш факта, че си бележка в малките растерни колонки, озаглавени "произшествия". Да осъзнаеш какво си причинил на всички хора около теб. На първо място родителите. Ето ги - с измъчени усмивки. "Всичко е наред". Благодаря ти, татко. И извинявай. След което напориста сестра ги изкарва от стаята. От нея разбрах, че съм в реанимация. До мен има някакъв старец. Прилича на кожен карбуратор - целият в маркучи и тръби. На другия ден почина.

Аз също съм целият в маркучи - един симпатичен катетър, два дренажа в корема и "централа" във вратната вена. Не мога да мърдам, не мога и да се обръщам. А мозъкът работи ли, работи. На 14 000 оборота. Оттук накъде? "Ще лежиш поне 20 дни". "Ще страдаш цял живот". "Ще боледуваш много".

На третия ден след операцията дежурната сестра ме завари да си мия главата. С дренажите и системата. Замалко да ме набие. После размисли. Даже се усмихна. И ми връчи моя телефон. Още при включването получих над 50 съобщения. Не спря да звъни до края на деня. Накрая ми го взеха пак. И отново пропадам в дупката на случилото се. Вече го приемам. Опитвам се да се настроя позитивно.
Ама все не успявам. Някакси не се получава. Понечвам да се обадя на родителите си и да им се извиня. Да им обясня колко съжалявам. И после спирам. Това няма да махне новите бели коси на баща ми. При всяко мое изпълнение той получава по снопче "зряло сребро". Но това май преля чашата. С парашутите се справи. И със скалното катерене. И с пещерите. Но моторите му дойдоха в повече. Такива сме ние, децата. Даже и пораснали, мислим за родителите си, когато стане твърде късно. Вече е 3 след полунощ. И продължавам да се мъча сас заспиването. Прилагам всички похвати, известни ми от злоупотребата с научна и художествена литература. Накрая все пак подейства доброто старо овцеоброене.

На другия ден се появи хирургът, който ме оперира. Заедно с целия си екип. Носеше последните ми изследвания. И ми свали дренажите и катетъра. Чак тогава проговори. "Знаеш ли какво стана с теб?". Извадихте ми далака и ми зашихте черния дорб. И ми спасихте неблагодарния задник. "Така звучи много лесно". Седмици по-късно научих, че операцията продължила над 6 часа, а критичните моменти били доста.

Изкарах късмет с този хирург. Оказа се колега-катерач. И повярва на изследванията. Повярва и на мен. И на здравия ми организъм. На шестия ден след операцията подписа листа за изписването ми. "Пак ще катериш. Задръж 1-2 месеца да спре да ти пречи белегът". Белегът е много красив - зашит е почти идеално. Дълъг е 22 сантиметра. Вече свикнах с него и си го харесвам. Комбинирах го с татуировка - отворен зип на корема. И отново помислих за родителите си, чак след като им го показах...

За час и половина ме върнаха в Бургас. Наложи се да се къпя изключително внимателно със спирт. Конците се сваляли на 14-тия ден.

В болничния лист е подчертано: "домашно лечение". Инструкциите на лекарите бяха ясни: "Никаква работа, повече лежане, да се избягва излизане от къщи."
Естествено, още същата вечер ме замъкнаха на купон в Несебър. Чувствах се по-жив от всякога. И тук ударих на камък. Една забравена инструкция ме срита, когато посегнах към водката: "Никакъв алкохол поне 2 месеца". След което подскочиха още "Никакъв секс поне 40 дена (която наруших на 15-ия ден), и разбира се 6 месеца никакви мотори (която наруших на 20-ия ден).

Вече знам какво е да си жив. Мисля, че знам и какво е да си мъртъв.
Продължавам да карам мотори. Извинявайте, мамо и татко.

Vorbis