Утро

Първите лъчи на слънцето. Ръцете ти, обгрънали тялото ми. Сънена целувка. В топлото легло - ухание на парфюм, увиващият се дим на първата цигара.

Уморена усмивка и чувството, че сме си чужди. Цветен парафин от мъртви свещи; смачкани дрехи, които пак са нужни; празна бутилка от вино, кристална чаша със следи от червило.

Няма място за тиха музика, игривата ти усмивка и приглушените ми стонове, сплетените пръсти и мощните конвулсии. Усещане, че нещо е отминало. Магията се е стопила с тъмнината. Колко услужливо измамна може да бъде нощта.

Унила, механична прегръдка. Тайното желание за мъничко нежност. Сърдита и отрезвяваща дневна светлина. Инстинктивното придърпване към крайчеца на постелята. Собственото ми мълчание, подсказващо, че времето ни е свършило.

Остатъци от вечерен грим, водата в топлата баня, която ще отмие всичко –миризмата на мъжкото ти тяло, ръцете ти, накарали ме да сънувам, устните ти с дъх на желание, спомена за теб и тази нощ. Огледало, което се усмихва иронично – благодарно похотливо тяло, подтискащо безмълвното сърце.

Затварям очи. Колко често го правя. Така е по-лесно. ‘Мразя те’ – написало е сърцето с водна пара, но всуе, кой ли го вижда. От много време то е свито, наказано за стари грешки. Щом вече не учавства в играта – нека да мълчи.

Ухание на топло кафе. Слънчеви зайчета по стените. Някъде чувам врабчета. Шум на млади, зелени листа. Подозрителен ред, заличени следи, забравена случка. Недокосната закуска, кафето, изпито на крак. Нямам смелост да седна срещу теб. Може би в друг живот можех и да те обичам и тази подреденост да превърна в уют. Поемам дъх и съм благодарна, че разбираш.

Гримът е сложен, чака тежък ден. Бърза целувка. Чувам вратата зад гърба си. Забравям за теб. Забравям да си спомня колко пъти съм изпращана пред тази врата. Забравям чувството за празнота, оставено зад нея. Забравям собственото си успокоение, че това е ‘за кратко’, забравям обещанието ‘За последен път’.
До следващия път.

AIDA