Изненадващ спомен

Селището на геолозите в Омуртаг. Викаха му ‘лагера’. Някога сигурно е било лагер, но по времето, когато беше част от моя живот, си беше станал истински квартал. В единия край на града, но вътре в него. Имаше си собствена ограда, която го отделяше от останалия свят. Влизаше се само от няколко места – три или четири. Промъквахме се вътре тихо и внимателно, като котета и се оглеждахме за хора. Май ни беше страх. От неизвеството предполагам. Защото, когато си на десет, не ти става много ясно за какво иде реч от обяснение като: ‘Ами там живеят геолози и ....отдавна си живеят там.’

Фургоните бяха зелени или поне някога са били преобладаващо залени. Някои си имаха собствени дворчета с малки оградки и вратички, каквито по-късно щях да забележа във филмите. Покривите на повечето бяха ръждясали, но на прозорците им имаше дантелени пердета и цветя.

През пролетта целият лагер се изпълваше с ниските облаци на един определен вид градинско цвете. От неговите цветове си правехме маникюр – късахме листенцата, едни такива тесни и продълговати, и с плюнка ги залепвахме върху ноктите си. Не мога да си спомня името му, но то беше навсякъде из града. Растеше дори и на малкото бунище, покрай което минавахме за да потънем в безкрайните градини в края на града.

Години по късно разбрах, че по същия начин изпълва и гробищата. И се ужасих колко е кратък пътя между детството и смъртта – само една права нишка от бели и розови облаци.

Stanche