Не-Делник

Пожарната изскърцва край ъгъла на блока. Зловещият вой на сирената ме изстрелва в седнало положение, а облещените ми очи падат в скута. Ноздрите ми шават като мустаци на питомен заек, но не долавям пушек. Не горим, слава Богу! Сърцето ми се забавя, потта по челото позасъхва. Бавно осъзнавам, че воят всъщност е дошъл от будилника, дето го подарих на Коко за годишнината от сватбата. За събуждането му, обаче, си е необходимо вдъхновено изпълнение на армейския духов оркестър на уше. Будилникът е като асансьорна музика - по-скоро му синхронизира хъркането, отколкото да го разсъни.

Изхлузвам се от пижамата и зашляпвам към кухнята. Твърде умело за състоянието си преминавам през минирания с играчки коридор – въпрос на тренировки, но на финала краката ми се уплитат в спретната купчинка дрехи – остатък от вигвама, който снощи строих с детето. Препъвам се, един пластмасов джип изхрущява прощално, и се хващам за дръжката на джезвето. Оставям кафенцето да къкри и се отправям на експедиция към джунглата на детската стая. Маймунчето спи с дупе към тавана, глава на една страна и ръце във всички посоки. ‘Ставай, принце! Чакат те велики дела!’ Принцът първо се усмихва насън, после започва да мърмори преобладаващо за още пет минутки и ти, мамо, как не обичаш децата, че ги будиш толкова рано. Сякаш не той ме вдигна онзи ден след купона във вихъра на дивен махмурлук по тъмно в 6 /шест/ часа сутринта под предлог, че слънцето вече е изгряло.

Междувременно откъм кухнята се дочува зловещ съсък на изкипяло кафе. Завтичам се, оливам се с половината от съдържанието на джезвето и скръцвам със зъби от горещото. Отбивам се в спалнята и размахвам чашата с кафе под носа на Коко. Отдръпвам чашата към тавана, а Коко тръгва след носа си и се надига като лалугер. Оставям кафето и хуквам пак към детската. Приготвям дрехи и моля принца да се облече. Пътьом събрам разпиллените играчки и най-после сколасвам да се класирам за банята. Тръскам мокра коса върху Коко, който, междувременно, пак е заспал. ‘Моля те, ще закъснеем!’, опитвам се жално по тънката струна. Коко милостиво присяда.

Детето играе голо в центъра на стаята. Кратка схватка, ритане, плезене и кикот, нервен шамар и Принцът е пременен. Коко спи седнал, забрадил се с одеалото като руска бабичка. ‘Не мога повече така всяка сутрин!’, изкрещяно с подходящата истерична интонация, го вдига на крак.

Малко червило, малко руж и парфюм, а в междучасието ошетвам от масата остатъците от снощната вечеря и топля закуска на Принца, който се полива с мляко и се налага да изиграем още един рунд от схватката. Междувременно червилото се е изтрило, а гримът се е размазал. Коко се е изкъпал и облякъл и връхлита в кухнята с думите: ‘Що си толкова нервна бе, душко?’ Душкото се е превърнало в буреносен облак и само ръмжи нечленоразделно. Сцената в тесния коридор с трима надупени, които едновременно се опитват да се напъхат в обувките си с нищо не ми помага да живна. Заключваме. Коко се връща за мобифона. Заключваме. Аз се връщам за папката с документите. Заключваме. Детето обявява, че му се пикае. Заключваме. Качваме се в асансьора. Връщам се за шапката на детето. Заключвам и слизам пеш. Москвича не ще да запали. Спирам такси, което по чудо минава. В този момент Коко успява да подкара москвича. Извинявам се на шофьора и се товаря в семейната лимузина. Спираме пред градината. Подозрително тихо е за тоя час на деня. Няма никой. Чувствам се като във филм на Хичкок. По радиото се носи непоносимо ведрият глас на ранобуден водещ: добро ви съботно утро! С Коко се споглеждаме и започваме да се хилим неадекватно. Изравяме детето от градинския пясъчник, зарязваме колата и бавно тръгваме на разходка в съботния парк.

Nadie