She’s Got the Grip

Уф, очите ми сълзят и не виждам добре екрана. Не ми се пуши и не ми се пие, което е сигурен признак, че съм я загазила здраво. Около носът ми скоро ще започнат да се събират любопитни туристи, а екскурзовод ще им обяснява, че течът се равнява по дебит на Ниагарския водопад. Всъщност и аз самата бих могла да им обяснявам, ако не гъгнех като Лили Иванова на интервю, поради болките в гърлото. В смисъл, че мен ме боли, а не нея. Лили гъгне поради други причини, най-вече остри пристъпи на предвземки и кривене на устата – дърпат я шевовете на пластичните операции. Както и да е, това за Лили Иванова е друга тема. Омотала съм се с бозав бабешки шал и се секна във второто за деня руло тоалетна хартия. Писна ми да съм кекава! Ще взема да емигрирам в топлите страни, ама там пък ще пипна я малария, я някоя друга смертельная гадость. От грипа поне трудно се мре.

Не ми се обсъждат цените на лекарствата, защото поне за това проблеми нямам. Не ми се ругае за това, че от статистиката не обявяват епидемия, макар че около мен всички хрупат, кихат и подсмърчат (хрупат, разбира се, е неуместно. Просто ми харесва думата). Мисля, че по-скоро ми се пише за следното:

В поликлиниката пред кабинета на моя личен лекар се точи опашка. Преобладават пенсионерите, които, по съвършено мистериозни за мен и цялото човечество причини, най-много започва да ги боли точно между 7.30 и 8.30. Това пък е единственото време, в което аз, пчеличката – трудолюбка, бих могла да се прегледам без да рискувам шефовете да ме угонят. Успявам да вляза към 9.00 с мъъъничко късмет и повечко ругатни. ‘Тя, днешната младеж, нали я знаете…’ се промъква като лек бриз с мен в кабинета, преди да сколасам да затворя вратата, притискайки 2-3 костеливи старчески ръце, да ме прости Господ! Лекарят – хубавец! Дет се вика и на снимка да го бях видяла, пак него щях да си избера за личен. Не ми казва да се съблека и тогава да пита какво ме боли. Не че съм се надявала тайно де, все пак съм на 33 и съм станала реалистка. Минахме с по Ленински простичкото ‘от какво се оплаквате, отворете уста, кажете ‘А’, дишайте, не дишайте, ето Ви рецептата, едно антибиотиче от евтинките, витаминчета, чаец с медец и фрикцийки с ракия до изпотяване за температурата, ама хайде вече можете да дишате де, цялата посиняхте, довиждане’ Усмивка, макар и леко служебна. Само дето не ми каза ‘Заповядайте пак!’ Болничен не ми даде, така че се затътрям на работа, синкавият отенък от недишането още се мрежелее по бузите ми. Пътьом си купувам антибиотика, който явно не действа, защото се влача като неделен следобед още цели две седмици. Успокоява ме мисълта, че все пак е the Grip, а не the Jack (за непросветените She’s got the Jack = Тя е болна от трипер, горката, според експириънса на AC/DC).

В края на втората седмица се обаждам по GSM-a на истинския си личен лекар, който срещу 15 лева ми идва на крак и срещу още 15 лева ми предписва антибиотик-концентрат, който ме удря в петите. Не е красив, но за сметка на това пък е скъп. Сега съм по-свежа. Все още недочувам, но поне туристите се разкараха от носа ми.

Зная, че след още някоя и друга седмица пак ще се тръшна. Обаче вече, загубила илюзиите си относно красотата, умението й да лекува и ефективността на здравната система у нас, направо ще си приготвя трийсетачка.

Nadie