петък, 30 март 2001 г.

Кирливите ризи (по повод ‘Един делничен ден на ...’)

Има ли такова нещо като средностатистически българин? Нещо като онзи средностатистически Иван Иванов Петрович на Илф и Петров, който консумира хиляди продукти, чисти си зъбите с хиляди клечки за зъби и пуши хиляди цигари. Именно средностатистически образ. Според Nadie това е Марко Тотев. И както добре го е описала съм склонен да й вярвам. Разбирам какво е имала впредвид с това прекрасно описание на един средностатистически ден на средностатистическия Марко Тотев.
Когато се ‘пробужда’ Марко усещам кръвясалите му очи, напуканите му от парното устни и мътния ирис на очите му. И болното ми въображение веднага рисува хаотичния мисловен процес на Марко. Най-вероятно нещо от рода на:

‘…вкъщи, мдааа…, …мамка му пак ще се ходи на работа…, …ще трябва да ставам., …да се мия…, …тази повлекана жена ми още не се е събудила…, …децата и те не са станали…, …а те са малоумни…, …господи, мои деца ли са това…’

И неща в този дух. На Марко му е крив целия свят. Той не рабира защо не живее като комшията отсреща, с лъскавата му кола, красивата му жена, интелигентния му син, който учи в Англия и интелигентната му дъщеря, която има собствена търговска верига от луксозни бутици. ‘Как няма да се усмихва като си има всичко това?’ мисли си Марко. И как няма да му е добре? И като продължение на собственото си самосъжаление започва да обвинява всички около себе си – жената, децата, въпросния комшия, правителството, господ… И не помисля, че вината е у него. Не помисля, че собствената му некадърност да живее е причина за това.
Защо стана така? Защо хората не могат да видят, че вината наистина е у тях? Кой е виновен за това? От ‘висотата’ на моите 22 години смея да твърдя, че държавата ни е скапана, защото ние сме скапани. Не можем да живеем. Не знаем как. Хората са вяли и апатични. От време на време в тях се пробуждат някои граждански инстинкти но през повечето време спят. Не усещат как минава животът им. Загризани в някаква мощна рутина работят в предприятията, частните фирми, заводите и карат таксита за някакви си мизерни 200-300 лева на месец. И не помислят за промяна. Не знаят как. Вече спряха да се усмихват. Тази апатия се прехвърля и върху семействата им, децата им. Какво да правят тези хора? С какво да се захванат? Изкарали са някак си техникум или са избутали висшето. И освен тази глупава специалност си нямат нищо друго. Но не помислят за промяна. Не искат да разчупят оковите на рутината. Защото са свикнали с нея. А рутината е удобна. Не изисква от теб да мислиш, а само да действаш. И винаги води към застой…
А Марко Тотев се взема насериозно. ‘Аз съм създал семейство, имам жена, деца, отговорности…’ като че ли това му позволява да прави всичко. Като че ли е причина за гордост. Глупости – гъделичкане на личното его. Самоубеждение, че въпреки явната глупост на жената и децата, човекът си има нормално семейство. И живее нормално.
Мдааа. Хората трябва по накакъв начин да разберат, че имат отговорности към държават и обществото, в което живеят. Че трябва да мислят по граждански, а не за ‘днешната далавера’. Защото всеки може да псува политиците. Но кой се хвана да направи нещо по този повод? Кой се опита да промени нещо? Има си начини за борба, човек само трябва да има желание. Не да оплаква скапания живот и скапаната държава, а да потърси начин за промяна. Дори само да пусне една търсачка в Интернет (или да накара някое от децата си да го направи вместо него) за да прочете конституцията, законите, касаещи гражданското общество – да види какви права има и как може да контролира политиците, които вече си мислят, че са недосегаеми. Ами недосегаеми са, я! Като няма кой да им удари спирачките навреме…

Vorbis

Няма коментари:

Публикуване на коментар