сряда, 28 март 2001 г.

Yellow sub-Marin

Марин е името на таксиметърджията, който ме обслужва тази сутрин. Пише го на едно измърляно стикерче, залепено върху жабката. Йелоу, разбира се, е цвета на таксито, което от вътре е по-скоро блек от мръсотия и наслоил се цигарен дим. Ама нали бързах, а и още не си бях открехнала красивите очи, не можах навреме да се оттърва с лека уплаха, щото се целех само в големи червени цифри 12 80. Обявявам дестинацията си, стисвам в потна ръчица двата лева и потъвам в типичната утринна кататония.

Марин чувствува нужда да е любезен: ‘Студеничко стана май! Ми то с това време...’, скача върху клаксона и спирачката едноременно ‘...глей я сега тая! Ама направо на бас можех да се хвана, че жена кара!’, сваля прозорчето и започва да крещи ‘...ако слезем ш’те събудим, п...о непоръбена!’ Попълнете липсващите букви сами – предлагам ви няколко варианта: атк, ринцес, римабалерин, олска мишк, релестна хубавиц. Никой не позна, за съжаление!

Марин усилва радиото, за да забрави за неприятния инцидент. ‘Нина, Нинаааааа, сладката Нина! Нина, Нинаааааа, гаджейполовина!’, си припява под нос. Не смея да му кажа да го спре и че чалгата забавя жизнените ми функции, защото нали преди минутка само станах свидетел на отношението му към женския пол. По-добре да пее за Нина, отколкото да я псува, нали така. Освен това сме едва на половината път и ако му се опъна, може да ме свали, както направи един негов класово осъзнал се колега миналата седмица. Помолих го да не пуши, защото ми става лошо, а той отби рязко вдясно и ме изгони от таксито. Добре поне, че не ме наби, защото съм доста крехка и не нося на бой.

Марин закъснява с мигача. Върху нас връхлита една маршрутка. След разглеждане отблизо на предното стъкло установявам, че е много твърдо и хладно, но че иначе си е нормално като консистенция и се чупи точно както производителите са го предвидили – на зърна. Марин вече е изскочил от колата и крещи на колегата такива неща, от които ми клепват ушите. Държейки се за цицината изпълзявам от таксито. Питам възпитано Марин дали ме иска за свидетел, но той само махва с космата ръка и ме отпъжда. С треперещи крачки поемам към офиса, който, слава Богу, е останал само на две преки. Изчислявам, че ако се блъскам всяка сутрин, със спестените неплатени парици ще мога да си купя личен автомобил на пенсия. Нищо, че ще бъде с инвалидни номера.

Nadie

Няма коментари:

Публикуване на коментар