Ирониите на съдбата или кривото огледало на избрани моменти от австрийската история

Като стана дума с Lubo тия дни за Австрия (в/ж 'Канада - из дневника на емигранта' и коментарите), та се наканих да взема нещо да напиша за нея. Само че не ми се пише пътепис или туристически гид, понеже от една страна такива сигурно има, а от друга ми са познати интересите на масовия нашенец в чужбина, а ние с реклама (особено пък на магазините във Виена) не се занимаваме. Проверих все пак да не би нещо да се е променило (откъде ли?). И установих следните прелюбопитни факти. По данни на Виенската община през януари тази година градът им е бил посетен от 460 българи (0,29% от всички туристи – или 36 място от 49 страни), като са регистрирани 1078 нощувки (с 20,33% по-малко от януари миналата година). Така де – хак да са им визите. Пък с бума на любознателността на нашите младежи – кой ще ти спи по хотели. Те нашите студенти там станаха повече от босненските и косовските бежанци заедно, все ще се намери при кой да преспим. И в тоя случай гид не трябва – те ще разкажат хората.

Но да се върнем към историята: 4 случки ми се видяха по – интересни заради иронията в тях и заради това, че показват, че пътищата на съдбата са често странни.

Как се става ‘Столица на културата’?
Историята е от за времето на Мария – Терезия. Значи имало една по-будна императица, отворена за живота и радостите в него. И понеже само с любов не се живее или защото любовта събужда и други желания, почнала да кани и събира творци от всички крайща на империята и извън нея. Така постепенно подобната на село до този момент Виена се оживила, заприличала на нещо и закипял кутурен живот в нея. Така си тръгнало и така си останало. Показателен е и паметникът на Мария - Терезия, сътворен от благодарните поколения. Там тя е заобиколена от мъже (чесно казано не съм ги броил). Мълвата твърди, че тези на конете са съпрузите, а пешаците, както се полага са обикновените отпадъци (т.е. любовниците).

Тъжната история на творците
И по – точно на архитектите (били са двама), строили операта, която днес е основна забележителност и един от символите на града. Историята, както казахме, е тъжна. Когато била завършена, императорът решил да я разгледа, да види какво са сътворили. Изказването му било, че е адски грозна, че прилича на ракла, на ковчег. Резултата? Единият се самоубил, другият отишъл да живее и работи в Будапеща, където полудял и последвал колегата си.

Как се става известен хотел?
Ами трябва подбрана и известна клиентела. Кой е хотела? Хотел ‘Захер’, естествено. Историята се развива по времето на Франц – Йосеф. Представете си трпезата в Хофбург, където си канел гости – маса за 18 души мисля. Сервирането запотчва от него, докато той кусва поредното блюдо, сервират на останалите. След като спре да яде от блюдото по етикет никой повече не вкусва от него. Той просто бил злояд и често се случвало да спре да се храни преди да са сервирали на последния на масата. И от тук нататък е само една крачка: най-близкото място, където можеш да си доядеш качествено след ‘вечерята’ при кайзера е ‘Захер’, който е наистина на една крачка от там.

Нелепата смърт на една народна любимка
Елизабет (или Сиси) наистина се е радвала на обичта на народа си. Когато въобще е била в страната, а не на бани (и досега се спори, дали наистина е била болнава, или просто не е можела да трае дръпнатия Франц - Йозеф) се е занимавала с благотворителни и богоугодни дела. Убита е, докато е на бани, на улицата с шило за лед от анархист, който искал просто да убие една (коя да е) царска особа заради безчовечността им и незагрижеността им за обикновените хора.

И един виц накрая, чийто значение и тълкуванеми се струва достойно за отделна публикация:
‘Най-големият проблем на авсрийците е да докажат на света, че Бетовен е австриец, а Хитлер – германец.’

Zaro