четвъртък, 7 декември 2000 г.

Кратка теория на аполитичността

‘И едните, и другите са маскари’
Господин Ганев


Аз съм аполитичен. Не е защото не симпатизирам на някоя идея. Не е защото не ме интересува какво става с България.
Стана така обаче, че се подиграха с гласа ми. На няколко пъти. Стана така, че хората гласуваха за други – смятаха го за правилно, явно, и стана по-лошо. И реших – няма да гласувам повече. Понеже ми мина и следното през ума: Аз съм професионалист. Върша си работата, за която съм назначен и получавам пари за свършената работа. Плащам си с част от тях данъците. С тези данъци се плащат заплатите и издръжката на политиците (да - и командировъчните). Значи аз съм един от работодателите им и очаквам от тях да свършат това, за което избрани (т.е. назначени). Също както се очаква това от мене.
Боли ме само като чуя думата ‘парламент’. Заболя ме, като четох имотните им декларации.
Явно професията политик си има професионални заболявания – слепота и дебелокожие. Трудно е явно, от профучаващата кола да видиш немотията, да видиш страданието на хората. Няма как да се видят гарите и автогарите със шарените сборища хора по тях, невъобразимата мръсотия и смрад. Сигурно трудно се забелязва и мизерията из провинцията. Или е трудно, като ги видиш да те засегнат като нещо лично, като нещо, което се отнася и до тебе, да ги почувстваш. И да събереш сили да излезеш над вътрешнопартийните и междупартийни борби и да свършиш нещо за народа си.
Затова съм аполитичен. Затова и не гласувам. Ако политиците са професионалисти, ще свършат работата, за която са избрани. Ако смятат да я карат както досега, ще стане и без моя глас.
НИКОГА НЕ СЪМ И НЯМА ДА ГЛАСУВАМ ЗА ТОВА, НЯКОЙ ДА ЗАБОГАТЯВА НА ГЪРБА НА НАРОДА!

Zaro

Няма коментари:

Публикуване на коментар