вторник, 5 декември 2000 г.

Бягство

Шаваше с пръсти, обути в яркосини джапанки от 4 лева – опънал крака под креслото пред него, и опипваше стюардесата с поглед. Никакви шансове – с тоя развлечен анцуг и двудневна брада. Вчера сутринта беше излязъл за мляко, а сега се носеше някъде над Атлантика на път за Чикаго. Без да се подготвя, без да планира. Закачи торбата с покупките за един клон в парка и тръгна.

Всъщност не беше толкова внезапно. Преди седмица получи мейл от Горица – ‘Чакам те! Спешно е!’ Така се стресна, че изобщо не се запита откъде му е научила адреса. Тя и без друго беше способна на чудеса.

Разделиха се преди десет години, когато българите емигрираха на стада с надеждата от покорни говеда да се превърнат в бизони.

- Тръгвам – беше казала тя. – Ела с мен, ще успеем, ще видиш!

Не можа да го зарази с ентусиазма си. Тогава вече беше намерил работа в банката и печелеше. Пред него блестяха перспективи - не можеше да си представи да започне всичко отначало. Пък и авантюризма не му беше присъщ – мислеше си, че няма да може без приятелите, без любимите си места, без немската овчарка, без мама и татко, без летата в Созопол. Откъсна я от мислите си бързо и безболезнено – като е решила – да върви да си блъска главата!

После злата магьосница на живота го обсеби, залепи му достолепно шкембе, открадна косата му и го обкръжи с ласкатели. Превърна илюзиите и мечтите му в сънища, приятелите – във врагове. Майка му и баща му си отидоха, а къщата на село обрастна с трънаци като зловещ замък.

Нямаше време да се замисли, работеше лудешки. Жена му беше красива и глупава, дъщерите им – одрали кожата на майка си. Богати и лъскави като по телевизията, живееха в една къща сив металик с две липи пред гаража. Имаха си преди всичко висока каменна ограда, плитък, студен басейн, кучкарник, слугиня и бодигардове. Стана зиморничав – лекуваше се с ракия. Много.

По друг начин си беше представял всичко, когато за първи път чу Горица да се смее. Братя Маркс правеха маймунджелъци по екрана, залата се заливаше от кикот, но нейният се открояваше. Тропаше с крака и блъскаше с юмруци по облегалката му. Обърна се назад, за да я укроти малко, но думите заседнаха между зъбите му, когато видя как блестят извънземните й очи в тъмното. След прожекцията я изчака на изхода.

– Извинявай – каза тя, изплувайки от мрака, - всеки път ми се кара някой. Знам, че и ти това ще правиш. На всички кина са ми разлепили вече снимката и са забранили да влизам. – Горица съм, приятно ми е!
– Аз съм Горан.
Погледна го с недоверие и потърси подигравка зад кулисите, а после се засмя така, че клоните им се разлюляха.
- Е, след като залесихме вече, да вземем да пием по водка? – и го повлече към близкия бар, без да дочака отговор.
- Уча за магьосница, обаче съм още в трети курс.
- И какви магии правиш?
- Мога, примерно, да ти превърна водката във вода. Замърда с пръсти – Опитай сега.
- Ми водка си е!
- Днес нещо не става – засмя се и затропа с юмруци по бара. – Да тръгваме леля да ни нахрани. Живея тук наблизо.

Постепенно се пренесе у тях - най-уютните месеци в живота му. Увиваха го с любовта си, подпъхваха я грижовно около него, като одеало около заспиващо дете. Изпозапозна го със всичките си приятели. До един завеяни, мъгливи скици. Скитаха с безумният й розов трабант из родината и я опознаваха без много-много да я обикват. После дойдоха промените и самолетите започнаха да отнасят приятелите един по един. Дойде и техния ред. Нейният ред…

Изхлузи се от самолета недоспал, смачкан, с отровен дъх на уиски и изшляпа през паспортния контрол. Таксито го остави пред спретната къща, направена от бисквити, сладкиши, медени курабийки и бонбони. Вратата се отвори още преди да е натиснал звънеца и от там се изсипа лавина от щурави дечурлига, потече по стълбите и преля в градината. В последния момент успя да се хване за парапета и да се спаси от сигурно удавяне. Не можеше да плува.

- Хелоу! – пред него се беше изпъчила сочна негърка, която миришеше на ванилия, а кръглите й цици го притиснаха нежно в стената. Разпитът беше кратък и далеч не мъчителен. Покани го да седне в уютен хол, наля му уиски он дъ рокс и си сложи загрижената, тъжна физиономия, подходяща за съобщаването на скръбни вести:

- Горица се пресели в рая онзи ден, Господ да бди над душата й. Добра жена. Завеща си къщата и париците на сиротинките, дето щяха да те отнесат. Сега ще го извикам тоя твоя!
- Моя какво?
- Синът ти бе, човече! Ти какво – да не се побърка сега – така е, раждаме се, мрем. Не се отчайвай толкоз. Нали детенцето ти остава. Чакай да ти сипя още едно и да ходя да го намеря…

Първо се появиха извънземни очи, последвани от сериозен, десетгодишен мъж, протегнал ръка.
- Горан съм, приятно ми е!
- И аз съм Горан.
- - Знам, мама много ми е разказвала за теб. Научи ме на български, за да си говорим. - Засмя се така, че клоните им се разлюляха. – Ела да ти покажа къде ще живееш. Мама каза, че ще останеш при мен.- Повлече нагоре по стълбите, без да дочака отговор и без да успее да види как баща му плаче.

Nadie

Няма коментари:

Публикуване на коментар