понеделник, 2 април 2001 г.

(Не)потребните неща

На тези, които ги няма вече край мен

Ако и да не е пролетно времето навън, време е за пролетното почистване. Поне така твърди календарът. Аз се радвам, понеже времето е на моя страна. От една страна няма поне прозорци и щори да мия днес, от друга страна – така и така не става за разходки на бременни – т.е. осъдени сме да стоим в къщи... Как изглежда пролетно почистване ли? Изваждате съдържанието на всеки шкаф на пода (леглото, масата), почиствате всичко и под зоркото наблюдение на благоверната го пъхате пак там (или ако сте женени за жена ми – в някой друг шкаф).

Мисълта ми е обаче за непотребните неща.
Жена ми е световен шампион по изхвърляне на неща. Оставяте нещо незавързано и без наблюдение за 5 минути и то вече е на път към кофата с боклук. Но количествата неща, които изхвърлям при всяко подреждане, ме карат да мисля за себе си като верен Плюшкинов последовател.

Днес си мислех за причините. И се оказа, че принципите са различни според предметите.

Хладилникът
Тук е просто и ясно - като остане малко от нещо, просто го тикаш в хладилника и забравяш за него (който го довърши, ще измие съдината). Така се изчаква прилежно нещото да се развали и тогава се изхвърля. Така де – грехота е да се изхвърля годна храна.

Гардеробът
Дрехи, дрехи, обувки...
Принципът тук е друг. Когато едно нещо не се носи, забутваш го на някой рафт, където гарантирано никой никога не поглежда. Изчаква се да престои поне две години и тогава, ако няма сантиментална стойност, се изхвърля. Сантименталната стойност естествено е величина, която се променя (и преразглежда) всяка година. Миналогодишното
‘Ама това ми е ЛЮБИМАТА и най - удобна тениска, и освен това помниш ли....’,
или
‘Ама аз бях с тези дънки, като ти поисках ръката! Какво като са скъсани...’,
се променя до
‘А, да, хвърляй я (ги)...’
под напора на аргументите и хроничната липса на място в семейния гардероб. За доброто настроение все пак се грижат гореспоменатите спомени и печалните рекорди на потребителското общество - оказа се че притежавах 6 чифта китайски кецове. Нищо, че не ходя с такива.
В залисията обаче замалко да изхвърля и кристалните пантофки на принцесата (т.е. сватбените обувки на жена ми). Тогава щеше да ми омекне главата....

Спомените
Тази мъничка, сладка болка и утеха. Ех да можеше и тях така да ги сортираме и изхвърляме.... Нямаше ли да е по-лесен животът ни без тях. Или точно те ни правят хора?
Как ли са всички хора, чиито снимки и писма днес отново само преподредих? Живи и здрави ли са, щастливи ли са? Как тече животът им сега, като ги няма край мен? И аз ли им липсвам? Какво остана от плановете ни, надеждите и радостите ни, които сега минават като на филм в съзнанието ми? Дали някъде по света съществува още един такъв кашон, в който съм аз в другата половина на това, което е у нас?
СИГУРНО! Знам, че е така!

Поздравявам ви, приятели, нищо, че не се чуваме и виждаме напоследък. Какво ново ли? Ами знаете ли, ще ставам баща...

Zaro

Няма коментари:

Публикуване на коментар