сряда, 25 април 2001 г.

Уомо

Ъх! Залитна - не е лесно да се крепиш седем сантиметра над уличното ниво на иглени токчета, а за баланс да мъкнеш по една пълна BILLA във всяка ръка с артикулите за седмичната семейна прехрана и на вратлето вместо елегантен шал да е овесена дамска чанта, толкова по-пълна, колкото е по-голяма. Облегна се уморено, пусна BILL-ите на земята и се заозърта за такси, а очите й механично регистрираха обстановката наоколо, като робот от компютърна игра. Зелено, парк, скейтбордистчета, железен герой с железен автомат и желязна другарка с големи цици до него, две дълбоки сини езера, две...дълбоки...сини...езе...ра... Очите му я пронизаха до петите, накараха я да забрави името си и подробностите от битието. Погледът му излъчваше лека ирония, съчетана с мъжка сила. Никой от мъжете, с които се беше сблъсквала в живота си, нямаше такъв поглед. Имаха претенции, комплекси и изисквания в изобилие. Сила - не. Втурна се към него с пъргавината на пенсионерка, решена да пресече улица в час пик с цената на живота си. Той я грабна в напарфюмираните си обятия и затанцуваха валс под акомпанимента на урбанистичния хаос от шумове, издигнаха се над дърветата, стъпиха на дансинга на облаците, провериха има ли го седмото небе, а после бавно се спуснаха на прашния тротоар. Помогна й с торбите, задържа галантно вратата на таксито и обеща да я чака на същото място по същото време утре, вдругиден и до свършека на света.

Мъжът й се замисли, че става нещо странно, чак когато установи, че тя от половин час бърше някаква чиния с изражение "и те се целунаха на фона на залеза", докато кухнята постепенно потъва в смог от прегорелите пържоли. Евакуира децата при съседите, докато се проветри, и метна бързи пържолозаместителни яйца в тигана за вечеря. Не че се случваше за първи път - беше свикнал с кратките й бягства и ги надушваше отдалеч, но точно в този час всяка вечер се вкопчваше с интерес във вечерните новини и пропусна симптомите. Погледът й ставаше стъклен, на лицето й се изписваше разсеяна усмивка и преставаше да говори. Затваряше се в собствения си свят, от който можеха да я изваждат само децата и то при наличието на магария от ранга на "подпали се къщата". Никога не разговаряха за това, така и не разбра в кое измерение препуска жена му при тези отсъствия от реалния свят, дразнеше се ужасно, но вече се беше примирил.

Цяла нощ си говори наум с мъжа от улицата - разказа му за живота си, който не беше нещастен, но не беше и кой знае колко щастлив - абе нищо особено. Как обича мъжа си, обаче той не я разбира - че кой мъж разбира собствената си жена, как е луда по децата си - че коя майка не е, как живее в постоянен страх от живота - за нея е нещо като кола, на която ти е хубаво да се возиш, но не знаеш кога ще се скапе и ще се превърне в бреме вместо в удоволствие. Даже му призна, че си има любовник, който по-скоро я вбесява, отколкото й дава нещо, но поне я забелязва и умее да я изслушва. Каза му, че би избягала с него където и да е, че цял живот е мечтала да го срещне и баналности от този род.

Едва издържа до пет и половина, заряза колегите да пият бира в бистрото отсреща и хукна. Нямаше го! Краката й се подкосиха и за миг реши, че ще се стовари насред тротоара. На негово място бяха окачили нова реклама с фармацевтичен мотив - на жена, която целува змия. Бъррррррр! Уомо-то си беше отишъл и беше отнесъл със себе си мечтите й.

Nadie

Няма коментари:

Публикуване на коментар