Пътуване без визи

Пътнико свиден

Значи Надето Михайлова ненапразно пролива радостни сълзи. От днес може неудържимо да се юрнем из Европата и да си отживеем. Кеф ти Германия, кеф ти Гърция, кеф ти да не изреждам сега поименно. Това е силно положителен факт и ме кара най-после да се чувствам гражданка на Европа. Значи набутвам един билюк мускалчета в пояса си и ‘фащам трена, да знаете! Само дето не мога да покажа на границата парите за престоя де! В дебитната ми карта, след плащането на парното и данъците са ми останали 20-тина лева за баланс. Ето защо, смятам да отскоча до родното море - в командировка, да не си помислите, че моржувам. Там за сега не щат да им показвам наличност – наличността я проверяват и скоростно я секвестират лятоска.

Пътувам от осем години и България съм я кръстосала както надлъж, така и нашир. Допреди няколко години пътуването беше като в трилър с елементи на разсъждение. Огладнееш - метален павилион с гръмкото име ‘Мотел’, мустаката кръчмарка, шкембе секънд хенд, кебапчета с месо от държавния резерв реколта ’56 и покривчица битов стил, по която можеш да разгадаеш менюто от последните две години. Припикае ти се – нужник, в който влизаш само на своя отговорност, с противогаз и гумени ботуши до колената, а после изпитваш необходимост да преплуваш три дължини в басейн с белина. Единственият по-уютен пристан беше Шел – Драгичево, където целокупното население на чужденците, битуващи в София, ходеше на стада да пазарува. По шосетата се точеха спретнати шпалири от стопаджии – весели момчета и момичета за морето или военни в отпуска.

Сега пътуването отново е през шпалири – тъжният и все по-гъст шпалир на крайпътните кръстове и паметници – зловеща карта на катастрофите, мърлявият и енергичен шпалир на курвите, лешоядският шпалир на хиените от пътна помощ, ведрият и успокояващ шпалир на Хепита, Макдонълдси, Шелове и ОЕмВе-та, пролетният шпалир на нацъфтелите дървета. Шегувахме се, че мостът над Правец ще го завършат за внуците и като минах по него с кола за първи път, се развълнувах като тих бял Дунав, защото през целия си съзнателен живот съм го съзерцавала изотдолу. ‘Фар’ успя да освети 90% от първостепенните дупки и сега се пътува по-гладко. И изобщо – за какво ми е Европата. Дет се вика и на Нотр Дам, дето си е кос-коджа-ми-ти катедрала, две кила пироксилин му е майката. Ще си пътувам наволя в Родината, ще я опознавам и все повече ще си я обиквам...

Nadie