Жив

Толкова близко, че даже не знаеш колко далеч...
Толкова далеч, че ти се струва безкрайно...
Усилваш музиката, за да заглушиш собствените си мисли, но те се провират през думите. Отекват в ушите ти и като гладни паяци бързо и настървено оплитат сърцето ти в невидимата си паяжина.
Иска ти се да избягаш, да се откъснеш, но тънките и здрави нишки те притискат все по-здраво...задушават те...
Затваряш очи от болка и усещаш как се врязват в сърцето ти...
Не виждаш нищо, чуваш само пулса на собствените си слепоочия...
Боли те...значи си жив...
Иска ти се да не си...само да спре да те боли, но не знаеш дали тогава болката няма да е по-голяма...
Страх те е от това...
Страх те е повече отколкото да живееш...
Страх те е да не си жив...
Колкото и непоносимо да е...вървиш напред, стиснал в шепи сърцето си, опитвайки се да разплетеш мислите си. И колкото повече разплиташ, толкова по-здраво се затягат останалите нишки...
Махаш ги една по една, замествайки ги с други мисли, късаш ги с пръстите на отчаянието, режеш ги с разума си като с ножица ...но те те обсебват все повече.
Като за последно...
Само, че не е...
Тогава, когато е ...вече нищо друго няма значение...
Нищо друго няма значение и сега ...освен собствените ти сълзи, които карат паяжината да се затяга все по-здраво и по-здраво...изцеждайки и последния стон от устните ти като звук на счупено огледало...Същото като огледалото което държеше преди години, някаква далечна роднина,ти го беше оставила след смъртта си...
Глупаво огледало, мислеше тогава ...за какво ти е...
Под тънката прозрачна повърхност се виждаха тъмни петна с причудливи форми, които биха били красиви, ако не бяха издълбани от времето...
Все още се виждаше тук-там блясъка на фалшивото лъскаво фолио от долната страна (като това, с което правехте снежинки за прозорците през зимата в детската градина)...
Но ти го хареса...
Между процепите проблясваше твоята фантазия…
Стори ти се прекрасна…изпъваше те целия с ЖЕЛАНИЕ...
Ти БЕШЕ ЖЕЛАНИЕ...
Или така ти се е сторило...дали не беше заради шекспировия сонет, които намери залепен на задната страна на огледалото...? Пожълтялата хартия, разкривените и размазани букви...стори ти се красиво...
Все още знаеше какво е красиво...
Запита се...дали петната бяха от сълзи...или бе влагата...?

А сега бягаш...
Бягаш здраво стиснал в ръце сърцето си...опитваш се да се скриеш...да избягаш от себе си...
Но винаги се намираш...

Иска ти се да го нямаше...да го махнеш от себе си.
Захвърляш го...
И бягаш...
Но скоро...когато по челото ти изплуват капки от напрежението...и устните ти са пресъхнали за добра дума се връщаш...
Винаги става така...
Намираш отново сърцето си...притискаш го здраво до себе си и ти се иска никога да не бяхте се разделяли...
Не си искал…
Господи, как съжаляваш...как съжаляваш...Ти никога не би го изоставил...
Твоето...
Единственото...
А то изсъхнало от мъка и смачкано от усилие те гледа тъжно и благодарно изтласква няколко удара надежда в очите ти...
И пак вървите...
Ти и то...
То и ти...
И двамата държите съдбите си...

Но пак те стяга болката...ужасяваща...непоносима...
Ти си жив...

Започваш да крещиш без думи към съдбата. Крещиш и се опитваш да я стиснеш за гърлото, докато не чуеш как излиза и последния дъх от устните и, докато не видиш вперения и смъртен поглед в двете си ръце и се почувстваш свободен...
Но не можеш...
И тя пак те захвърля в ъгъла на живота...изцеден от мечтите си...
Тогава падаш на колене и молиш...
Молиш както сърцето ти никога не би могло...
Молиш с душата си, а това боли. Разкъсва те целия на малки парченца живот и ги посипва в праха на дните...
Нищо няма значение в този миг...
Обезумял от мъка намираш сили да се изправиш, оглеждаш се в огледалото на спомените и падаш на колене долепил лице до земята. Впиваш пръсти във вкаменената пръст и с неистови усилия започваш да дълбаеш...
Вземаш в ръце сърцето си и го заравяш със собствените си чувства...
Още чуваш писъците на надеждата да те зоват през шепите пръст, но продължаваш.
Заравяш...заравяш...
Заравяш живо сърцето си...
Гледаш как изчезва пред погледа ти…но не трепваш…Вече си празен…
Какво облекчение. От кога не си се чувствал така спокоен, земен...
Както седиш и гледаш вцепенено пръстта, която си изкопал само с мислите си...усещаш как тя си отива. Оставя те сам, а ти дори нямаш сили да се обърнеш, да я хванеш за ръката и да я спреш...
Изоставя те душата ти.
ВЕЧЕ СИ САМ...
Сам...
ТИ ВЕЧЕ ЗНАЕШ!!!
Разбрал си, че на този свят най-добре се живее без сърце...

Време е да тръгваш...
Целият този свят - мрачен, студен и бездушен е пред теб...
И ти тръгваш към него...тъй мрачен, студен и бездушен, както той те очаква...
Защо ти е толкова пусто тогава? Защо не си щастлив?
Не усещаш нищо...
НИЩО...
Как си мечтал за това...да бъдеш далеч от болката и страха, далеч от онази прокоба наречена надежда...

Оглеждаш се. Ето я там- гърчи се в собствените си желания...НАДЕЖДАТА...
Заплюваш я с отвращение и тръгваш към него...
Но...защо се спираш...
Не се обръщай...

Живееш ...но...
ПРОСТО ВЕЧЕ НЕ СИ ЖИВ...

Pileto