петък, 10 ноември 2000 г.

За българския футбо(и)л, феновете и голямата простотия

Както се казва за покойник или хубаво или нищо. Но вслучая покойникът излезе от гроба и вместо да си надене кръста с чесън се озъби като Дракула и захапа безмилостно първата му случайно попаднала жертва.
От дълго време се каня да напиша този материал, но или не ми оставаше време, макар всичко да е в главата ми или прочитах поредната идиотска статия относно случилото се и се чудих и маях докъде може да мине истерията. Чашата ми преля след едно от последните предавания на Крум Савов по Нова телевизия, където в репортажа от изпочупения фен клуб на Левски наред със снимките на Гунди и сините шалчета случайно зърнах на една от стените 'прочутата' снимка на Хитлер, ръкувайки се с един от гаулайтерите си.
Свещена простотия биха казали някои наши предшественици, голяма, нечовешка простотия бих казал аз!
Едно е сигурно - един млад човек вече го няма и да ме извиняват всички, ама по голяма простотия от това да правиш изявления от рода на 'той беше цесекар' или 'той беше левскар' след тази трагедия няма. Има ли значение цвета, за БОГА. Писна ми от изявления, 'този е от наште и никога не правим тези неща, правят ги другите'.
Ами кой прави и мята бомбите, кой чупи седалките, кой псува полицаите, кой ходи пиян като кютюк и надрусан като свирка, кой се готви за футболен мач все едно, че идва битката за Сталинград, ФИЛАНКИШИЯТА ли бе хора?.
Седмици в нашата преса се изписаха какви ли не неща от рода на как негово Величество Обществото трябва да се справи с проблема, наречен 'футболно хулиганство'. Обществото ли излезе виновно накрая и що е то 'общество в България'?.
Много лесно някакси прехвърлихме голямата отговорност на един неудошевен предмет, без плът и кръв. Много лесно си измихме ръцете с обществото, пък каквото и да означава то. Забравихме за липсата на родителско възпитание, за опорочените ценности, за липсата на класи и социални прослойки. Разчитахме обществото покорно да сведе глава и да си зарови главата в пясъка. Да, ама не!
То обществото е сбор от хора, от индивиди и за да може обществото да съществува отделния индивид трябва да се е подчинил на него, да разбере волята му иначе, къде остана държавата. А държавата се гради от обществото или най-просто казано от всеки индивид. Иначе казано, ще се окаже че не сме случили на хора. Заливаха ни с клишета 'всички трябва да се борим с този проблем от държавата, властта до всеки един от нас'.
АМА КАК И С КАКВО ДА СЕ БОРИМ. Ето това е въпросът?.
По възрастните казваха, абе защо едно време ги нямаше тези неща, защото народната власт държеше здраво и изкъсо и биеше, а сега, ето дойде демокрацията и стана тя каквато стана. Тези от вас, които гледат калчото например, ясно виждат, че и там бият, че даже и повече. Голямата разлика е, че нито Кориере делла сера, нито Раи Уно се месят в работата на полицията. Щом са нарушили закона, това е положението. А тук какво е, ударят някого попогрешка и започва голямата медийна атака. Обратното положение е абсолютно същото (превишаване на права и т.н), защото това чудо, наречено 'футболен фен' съществува не от година, не от две и не сме ние тези, които откриха топлата вода, наречена 'футболен вандализъм'. Неминуемо по мераците ни за присъединяване към Европа нямаше как да не отнесем и онази другата непривлекателната част, защото без нея не може.
Кой тогава е виновен?
Ами всички, от родителското тяло и семейните ценности, до училището, образованието и най-вече стадното чувство. Един приятел казва, че като се съберат повече хора и те стават смели. Ами така е и го усетихме на гърба си. Всеки един от тези футболни хулиганчета, гаменчета или както и да ги наречем е едно голямо нищо в обществото, онова обществото, което уж трябва да се бори с тях. Нищо е меко казана дума или по-дипломатично казано 'човек, който не си е намерил мястото в обещството'. Попаднал обаче в масата, в стадото, сред другите този човек/тези хора вече са нещо, т.е два пъти месечно те се чувстват хора, те се чувстват част от нещо (за тях значимо). Или просто казано 'личности'. Стадното чувство създава уют, създава увереност, че си 'нещо', но в същото време създава и подчиненост.
Как тогава се създава дисципланата във фенклуба или сред стадото. Ами много просто - по военному. Примери в тази насока, колкото щещ - от феновете на Звезда или така наречените 'звездаши', които по-късно се вляха в отрядите на Аркан, до неонацистките групировки на 'римските орли' от Лацио и т.н. По същия начин си обяснявам и снимките на Хитлер и прякорите, взаимствани от Мусолини. Дотам ли стигнахме. Фенклубът вместо да възпитава в духа на Гунди да се превърне в сборище за неосъзнати млади хора с лабилна психика. Не казвам директно, че всички футболни фенове, какъвто съм и аз, са такива, но подчинеността във фенклуба, организираността и реда винаги са се нуждаели от лидери, които да водят и напътстват. За малолетните и непълнолетните примерът е начин на подражение, начин на живот или може би нещо друго, което изгражда приобщаването им към обществото. Истината е, че всяка една организация, от какъвто и да е тип и която си едно малко затворено общество, си има черните овце, които не бива да бъдат поощрявани, защото на всички е ясно къде 'пасат' черните овце и как могат да бъдат вкарани в пътя.
Някои по-крайни биха казали, че ни липсва печално известната от близкото минало 'Детска педагогическа стая' или твърдата ръка на закона от соц-действителността.
В момента ни липсва всичко и то най-вече толерантността към другия, търпимостта и всичко онова за което можете да си помислите.
А действителността ще продължава да бъде мрачна и тъжна и не само около перипетиите на най-великата игра, защото мрака в тунела става все по-плътен и изход не се вижда.

Carlos

Няма коментари:

Публикуване на коментар