петък, 24 ноември 2000 г.

Чудото

Всяка вечер, щом стрелките на часовника решаваха, че е точно седем, заставаше под навеса на площада с изкуствена роза в ръце. Чакаше точно един час, после си тръгваше. Извънземен в спокойствието си, по-застинал от бронзовите дядовци на бронзовата пейка, нафталинен в кафявия костюм на райета, с демодирано борсалино, проядено от молци по ръбовете. Педантично избръснат, ухаещ на афтършейв, с изрязани нокти и лъснати обувки.

‘Шантав е!’ – знаеха книгопродавците и му се присмиваха, къде тайно, къде по-открито. Минувачите въобще не го забелязваха, освен ако не се блъснеха в него.

Живееше на тавана на отсрещната кооперация – олющена мазилка, воня на котешка пикня и древни пръчки на забравени мушката в съндъчета по стълбите. Апартаменчето - лъснато до голо, заровено в книги, радващо се на оскъдна мебелировка и прозорец с нарочен перваз за гълъбите.

Една вечер мракът пред таванската му врата се уплете в нозете му и се материализира в свито на кълбо, кльощаво нещо. Настръхнал врабец с розова перушина и обеца на човката. Лежи и не мърда, изцъклил поглед, със запретнат ръкав и спринцовка в татуираната ръчица. Едва успя да примъкне обезкостеното тяло в бърлогата си. Нямаше никаква представа какво да направи. За начало май не беше лошо да махне оповръщаните дрехи и да позамие фасадата, колкото може. Измъкна от скрина нелепа рокля на цветя и я навлече върху изхвръкналите ребра, яркосините реки на вените под воала на кожата и смешните, остри гърди.

Ураганът вилня цяла седмица – обърна библиотеката, счупи прозореца, разпиля дрехите от скрина, изпика се по средата на стаята и утихна. Хранеше я с кисело мляко, плодове и ядки. Отначало предпочиташе да ги хвърля по него, вместо да ги използва по предназначение, но после прояде. Той заключваше старателно вратата, когато излизаше,. Крясъците й преминаваха в молби, молбите – в стонове. Искаше дрога, беше готова на всичко. Един ден от таванския прозорец се развя бялото знаме на надран на ивици чаршаф. Хвана я малко преди да се изхлузи по несигурната нишка и да увисне като нещастен паяк по средата на нищото. Шамарите му подпалиха хлътналите й бузи и отприщиха дъжд от сълзи. Заблъска го, зарита и го захапа, докато ръцете му я стегнаха в неловка прегръдка.

‘Не разбираш, копеле жалко! Не искам да ме спасяваш! Не съм те търсила! Не ми трябва дълъг живот – тенкю вери мач! Да стана птеродактил като теб!’ – езикът й се препъна във всички ‘т’-та. Пороят от думи премина в ръмеж – както си бяха прави до прозореца, облегна глава на рамото му и не млъкна, докато не му разказа за скучното си детство, самотното си юношество и безперспективната си младост. Попи като гъба всяка нейна дума и взе мерки. Започна да й разказва приказки, докато заспи, да й обяснява уроците, които беше пропуснала, да й прави малки подаръци. Запозна я с постоянното присъствие - трите тлъсти гълъба от перваза, които моментално я харесаха, защото тайно им даваше сладкишите и тортите, които той й носеше. Лекуваше болната й душа с книги от библиотеката си, обилно поляти с диско от 70-те, джазче и класика. Но така и не отключи вратата към стаята, в която спеше. ‘Какво има там? Труповете на бившите ти жени? Колекция безценни предмети от кварталния секс-шоп? Каква малка, мръсна тайна криеш?’ - Любопитството я ядеше на едри хапки. ‘Ще ти кажа, ако реша. Сега не си готова.’ - Беше непреклонен. ‘И какъв е тоя хепънинг, дето си го спретваш всака божа вечер? ‘Ходя да чакам чудото.’ ‘Кво чудо бе! Чудеса няма, освен в американските филми. Там всички са с приятен загар, снежнобели зъби и даже да плачат или да се чукат не им се размазва грима. Добри деца, задружни семейства, хепиендове от главата до петите – ебало си е майката! Плачеш и повръщаш!’
Поглеждаше я благосклонно, нахлузваше борсалиното с молците, вземаше изкуствената роза и излизаше.

Не знаеше колко време е минало – месец, два или три, когато сутринта намери на масата пари и ключ. Отвори предпазливо тайната врата и се същиса. Мозъкът й отказа да даунлоудне шумотевицата от цветове, нюанси и тонове. Опръска я водата на площадния фонтан, чу гълчавата на циганетата, дето се боричкаха за стотинките по дъното, сбутаха я минувачите. Беше рисувал по стените, пода, тавана, гредите, опакото на керемидите. Всички, които минаваха край него всяка вечер, без да го забележат, бяха там. В средата на стаята имаше статив. Беше я нарисувал като икона, която бърка в мислите му и го наблюдава. Една настръхнала, недозряла мадона в нелепа рокля на цветя, с розова коса, обеца на носа и дете на ръце. Като че ли току-що й го бяха подхвърлили, а тя го бе уловила, за да не се размаже на плочките. ‘Само от умиление не бях ревала!’ – грабна парите от масата и отпраши на четвърта по завоите на мрачното стълбище.

После – метадон, комуната в Испания, объркани психоаналитици, още по-объркан германец, който й каза, че я обича, но не може да понесе такава отговорност и я заряза да се оправя сама с детето. Обожаваше го това дете! До лудост! Заради него се вкопчи в живота, върна се в София, намери си работа и си седна на гъза.

Краката й сами я отведоха на площада. Видя го под навеса, разбута тълпата и се изправи пред него. Една недозряла мадона в нелепа рокля на цветя и с дете на ръце. Розата се изплъзна от ръцете му и се разтвори във въздуха. Той се усмихна, вдигна ръка и се прекръсти. После бавно тръгна към своя таван – вече нямаше какво да чака.

Nadie

Няма коментари:

Публикуване на коментар