Магьосникът

- Не мога повече така. Скапвам се от това, че не се виждаме.
Лора познаваше добре тази физиономия с дълбоката бръчка на раздразнение между очите. Опита се да я изглади:
- Добре, ти си умен мъж, сигурна съм, че ще измислиш нещо.
- Проверил съм. Има едно хотелче край офиса - дават стаи за почивка. Хитра усмивчица и бръчката изчезна.
Във фоайето на измъчен стол седеше болнава на глед, безформена жена, пушеше 'Мелник' и гледаше така, сякаш животът отдавна с нищо не може да я изненада:
- Двайсе лева за два часа. Сега ше ми платите и засичам. Щото после ако се забавите, още толкова се доплаща. Момчето да си остави паспорта.
Това, което се случи в стаята приличаше повече на схватка, отколкото на любов. Схватка с гузната съвест, с унижението, с нервността, с часовника. Изигран оргазъм, за да може поне той да е доволен и горчивия вкус на лъжата, примесен с дъха на мухъл и застоял въздух от хотелската стая цяла седмица след това. След третия рунд, протекъл по същия сценарий, Лора се омерзи.
- Защо? Какво стана? Кажи ми!
- Всичко свърши!
Прозвуча мелодраматично като в колумбийски сериал. Като репликата на треторазрядна актриса от провинциален театър.
- Не ме карай да ти обяснявам. Свърши и това е!
- Не е честно!
- А честно ли е да се чукаме набързо в тоя бардак и после цяла седмица да съм като парцал, а?
- Ама аз мислех, че ти е хубаво да сме заедно! Да не съм те влачил там насила!
- Не ти пука как се чувствам! И те видях как си поглеждаш часовника! През рамото ми, докато ме целуваш! Това е толкова класическо, че чак е тъпо! Искам да си говорим, искам да ме разбираш, искам да сме заедно, но не само за по два часа седмично, за едно бързо чукане.
Удивителните гърмяха в края на всяко 'искам'. 'Иди после обяснявай, че не си мелодраматична с лек истеричен уклон по природа', мисълта ужасно я развесели.

Звънеше всеки ден. Лора не вдигаше телефона. Доставяше й удоволствие да го измъчва. Мислеше, че си отмъщава за слепотата и егоизма му. Всъщност измъчваше себе си. Всяка нощ сънуваше как се любят в райските градини, а сутрин, докато се тръскаше в мръсния трамвай, рисуваше по памет картата с пътеката към тях по прашното стъкло. Но винаги стигаше до своята спирка преди да е успяла да си припомни точния път. Картата оставаше недовършена, градините оставаха само сънувани, а и телефонът уморено млъкна.

Една сутрин на стъклото се долепи непознат костелив пръст, дорисува онзи хълм, който оставаше вляво, отбеляза стария дъб, начерта реката и брода през нея…Отдолу, вместо автограф, написа телефон. Не й стигна смелост да вдигне глава и да го погледне. Издържа точно час и три минути, в който преобладаваха мисли от сорта на 'И сега, гледай колко тъпо, звънвам и казвам - ами аз…такова…дето там в трамвая де…', но накрая се предаде.

- Здравей!
Гласът му беше дрезгав, страшен и нежен.
- Сега, след като сме готови с картата, да отидем да потърсим мястото довечера, а?

* * *

Грабна я в прегръдките си, разказа й как я наблюдава от месеци, как от миналия четвъртък не е същата, станала е тъжна и замислена. И че най-много я харесва с червения костюм, а оная развлечна жилетка вече е за боклука.
- Знам кога сте се карали с мъжа ти, кога те е ядосало детето. Знам, че готвиш хубаво, защото миришеш на ванилия и кафе сутрин. Чувствам усмивката ти, дори когато си с гръб. Жалко, че не ме помниш. В предишния живот ми обеща да ме чакаш…

След кратичко лутане, по-скоро за да удължат удоволствието от очакването, отколкото заради грешка в картата, намериха райските градини и останаха там. Никой не забеляза отсъствието й.

Nadie