До Фили гиби и назад. Част ІІ

Стълбите...

…… та бях стигнал до Ритц Калртън.
Заключвам стаята и излизам да придобия първите си впечатления от Филаделфия. През нощта се е опитвало да вали. Паважът е мокър, но безумно чист. Градът се е събудил. Не ми се мисли, как се будят три милона и половина души, особено ако са толкова 'мили и добри' като моята половинка.
Прочутата Market Street, по която вървя в момента се е ширнала с цялото си стъклено великолепие. Вадя изпринтваните от Интернет страници относно забележителностите на Фили и започвам да си нареждам някаква програма, за това какво си заслужава да види човек, и пак стигам до тревожния извод, че това не е Европа и не бъка от забележителности.

Четвъртък, цял ден, все американско време, на път за Independence Hall
Не може да отидеш до Фили и да не видиш Independence Hall. На български казано, сградата, в която е подписана Декларацията за независимостта, т.е мястото от където янките станали държава и са тръгнали да завладяват света. Оказва се, че съм на близо. Нямам карта, но така или иначе питам за посоката. Дядо Петко с питане до Цариград отишъл, та аз ли?. Афро-американец, който с усърдие събира есенните листа ми обяснява в типичния американски стил: 'Вървите шест пресечки и на седмата вдясно'. Във Филаделфия (говоря за централната зона), а може би и в цяла Америка и да искаш, не можеш да се объркаш, защото всичко е или успоредно на Нещо или препендикулярно на Нещо. Пък и с това 'Йес сър', 'Но сър' ми беше дошло до гуша. Както Ви казах в предния брой, хотелът си беше баровски, с много звезди, та по цял ден учтиви афро-американски господа с бели папионки ме разпитваха, където ме грабнат, как съм, добре ли съм, имам ли нуждо от нещо, как съм спал и т.н. Ами, как съм спал. То е ясно 'зле', защото спах сам. Но както и да е. Свикнал с европейската нагласа за забележителност очаквам Independence Hall да е нещо помпозно. Нищо подобно. Двуетажна (може и да беше триетажна) тухлена постройка, нищо особено като архитектура, за Европа бих казал regular. Но не и за американците, защото това е люлката на прочутата им демокрация. В края на 20-век сградата, изглежда някак не на мястото си, сгушена между два огромни билдинга. Но иначе е пълно с всякакви посетители, най-вече американци, които се чудят и маят на паметника на Джордж Уошингтън или на мястото, на което Линкълн за първи път държал в ръката си прочутия свитък с Декларацията. Другата порода туристи са японците, всеки нарамил по един фотоапарат и по една камера, случайно да не изтърве нещо. Скаути или рейнджъри (някакви такива масовки) отговарят за туристите и гордо изпълняват 'обществения си дълг' да развеждат абдалите като нас из 'светините си'.

Четвъртък следобед, американско време, Liberty Bell
Да се мотам два часа в и около Independence Hall и да не видя Liberty Bell. Издънка. Ама и аз съм човек и аз забравям. Решавам да наваксвам и пак отивам до Independence Hall и ми става ясно защо не съм го видял. Нея, де, Камбаната на независимостта, свободата, отхвърлянето на Онези Гадни Техни Колониални Величества Британците и всичко за което се сетите е поставена в пластмасов купол, за 'да устои на капризите на времето'. Не мислете, че не уважам американците и техните икони, ама такава камбана до преди нашествието на 'демокрацията' у нас и заедно с нея на мургавите братя (практикуващи дейността 'предаване на Отпадъци и Отломки от Черни и Цветни Метали' или съкратено ООЧЦМ) можеше да се намери на всяка втора средностатистическа жп.гара в България. Както и да е. Ясно е, че американците с историята са зле, ами дай да видим нещо от модерните изкуства, поне парици имат хората, а и бая нещо са изпопренесли около и в края на Втората световна война от стария континет.

Четвъртък късен следобед, американско време, на път за Музея на изкуството
Нищо, че е четири километра пеша. Давай бате, дръж се, лошо няма.
Междувременно минавам през Музея на природата, науката и т.н. Там вече е друго. Във фоайето гордо е разперил зъбки един от трите запазени в света скелети на най-големия хищник, съществувал някога - Тиранозавър Рекс. Така без плът и кръв, а само кокали, животното си е направо любвеобвилно, ама я питайте Спилбърг и неговите хора, а да не говорим ние що страх брахме в 'Сердика' и що пот се изля на Джурасик парк. Малко по-нататък попадам на Музея на Роден (да не се бърка с Рододендрон или Раднево), за който гордо се твърди, че е приютил три от оригиналите на френския гений. Няма хора. В градината ме очаква 'Мислителят', който кротко съзерцава шепата туристи. Все пак това е паметник, а не оригиналът. За нещастие музеят е затворен за реконструкция. Продължавам нататък и най-после стигам до прочутата кавалкада от стълби пред Музея на изкуствата, която обиколи света с победно вдигнатите ръце на Роки. На скоро и Уил Смит бягаше по тези стълби с една дузина народ, само и само да си заснеме клипа. За моя изненада 120-килограмов афро-американец с бял ти-шърт тресе 'коремни сланинки и масни образувания' по стълбите, достига най-горната от тях, разхвърля два три ъперкъта във въздуха и вдига ръце. Няма майтап, негов приятел продължава да запечатва събитието на видеокамера. Добре, че няма никой с мен да ме снима пухтейки като парен локомотив по стълбите, иначе току виж Силвестър Сталоун ми е поискал авторски права. Вчерта на чаша пълна с ……. (айде сега ще си разкриваме картите), един приятел американец ми каза, че тези стълби са по-известни и от самия Independence Hall и представляват доста по-голяма атракция за туристите. За Линкълн, Уошингтън и компания може и да не са чували, ама за Роки със сигурност.

Петък, късен следобед, все американско време
Служебните ми задължения са привършили. На другия ден ще хващам 'Пътят към София'. Решавам да видя и другата Филаделфия, пък и имам дискове да търся. Минавам покрай Penn Center. За мое голямо разочарование виждам плакат за концерт на Компай Сегундо от Buena Vista Social Club за след три дни.
На около 150 метра височина над мен Робърт Пен, основателят на щата Пенсилвания (преведено 'гората на Пен'), където се намира Филаделфия, гледа безизразно небесата. Добре му е било. Легендата е, че кралицата е имала дългове към семейството му и ги е изплатила като му е предоставила територията на днешна Пенсилвания, в тогавашния Нов свят. Добре, че Баязид едно време не влезе във Виена. Ако султанът имаше дългове към дядо ми Данчо, нищо чудно сега Пратера да се 'именуваше' я Данчовленд, я Данчовплатц.
Вкисвам се. Компай Сегундо и кубинските аверчета ще идват, а пък аз …. Лошо, тогава отдавна ще съм напуснал Щатите, но дотогава има още за разказване.
Четете продължението в следващия брой (или пак или one more time to be continued).

Carlos