Бау!

Аз съм кротък и миролюбив човек. Обичам цветята, пеперудите, домашните животни. Гледам едно добро припадничаво коли в къщи. Вече не го извеждам аз, а мъжът ми, който е 120 килограмов и успява да разсее глутницата от почитатели, която кръжи около блока и озлобено ни пожелава ‘Лека нощ’ или ‘Добро утро’ в зависимост от случая.

Не се живее вече така! Вчера срещам една приятелка – излязла с колелото да поспортува, в ръчица държи метла с дълга дръжка. Викам й ‘Ти къде си се залетяла такава като баба Яга’. А тя ми отговаря, че купува вече втори анцуг и в Пирогов докторите, дето бият инжекциите против тетанус, я имат почти за роднина. А така с метлата успявала поне по-дребните псета да уплаши. За по-габаритните наблягала на педалите.

Сутрин, докато водя детето на градина, се прокрадвам с тихи стъпки през парка, гледам си в краката, за да не настъпя някое кучешко лайно и се стряскам от мистериозните шумове в храстите. Надявам се още да дремят и да ми се размине преживяването тип ‘Баскервилското куче II’. Защото в едно прекрасно утро от мъглата изплува един – ама като лъв ми се видя. Като каза ‘Бау!’ взех разстоянието до градината на един дъх, с детето на ръце – дето се вика си направих сутрешен крос, въпреки веруюто ми, че спортът е враг на здравето. Като ги гледам сутрин от прозореца, такова верую придобиха лека-полека всички ентусиасти, които ходеха да търчат в Южния парк. Защото бройката им мистериозно започна да намалява. А вече им бях понаучила разписанията – пет-шестте помияра около блока методично ги облайваха и ги ескортираха докъдето им е интересно.

Според статистиката, броят на ухапаните в София за първите шест месеца на тази година е бил 2,800 души. Лечението на всеки от тях струва 5 лева на данъкоплатците, и това е само за ваксината - без да се броят заплатите и времето на докторите, болничните дни, психичните травми, предизвикани от уплахата и новите панталони. А съседката Петрова е добра и състрадателна – всяка сутрин излиза с една тенджера помия и започва да си ги вика: ‘Елааате, на маааама злаааатните рооооооожбички.’ Въпросните златни рожбички всъщност са доста разнородни, за да са от една мама де…И като се разлаят звънко в три часа посред нощ, нейния апартамент е от задната страна и не ги чува, а на мене малкият ми се буди и плаче…Едното го е кръстила Бриджит и му вика галено ‘Джитка’, в чест на поборничката за правата на животните, един вид.

Решила съм! Ще си купя въздушна пушка. Осемдесет лева струва – китайска. С португалски патрони, леко заострени на върха. Защото кметът дреме, помиярите си лаят, керванът си върви, Бриджит Бардо е стара, грозна и далече, а Джитката продължава да вилнее с всичка сила и да ражда кутрета…

Nadie