Истанбул, какъвто (не) е...

Понеже нямаше фотоапарат...

Истанбул!

Забравих си фотоапарата! Забравих си и подробния пътеводител, дето ми го даде един американец. В него пише стъпка по стъпка на къде да вървиш и ако внезапно се обърнеш какво точно ще видиш, и че ако веднага завиеш вляво ще настъпиш кучешко лайно едва ли не. Отивам абсолютно неподготвена и си държа очите облещени широко, сакън да не изтърва нещо важно. Сега трябва да напиша всичко, защото ще се пръсна иначе. Да напиша за особения влажен мирис на недотам прясна риба и водорасли, за тесните, отвесни улички, по които колата така се гмурка, че сякаш летиш надолу с главата, за къщурките с разноцветни мушката по прозорците, за хаотичния трафик. Клаксоните за нищо ги нямат, също както и правилата за движение. А, мюезинът започна да пее. Осем часът е - време за молитва. Гласецът му протяжно се извива над Босфора и успява да надвика цопането, тракането, скърцането и бумтежа на многобройните лодки, луксозни яхти, пробити дървени корита, ръждясали риболовни кораби, морски маршрутки и огромни като Витоша бели презокеански чудовища. Единият, наречен без капка въображение 'Морска звезда' (можеше да бъде примерно 'Кривият рак' или 'Куцата акула' за по-интересно) тъкмо се откъсва от кея и тромаво потегля. За мен остава абсолютна загадка колко пъргаво успяват да отскочат встрани всички дребосъци и да не му смажат…не гумите…ами да кажем ватерлинията. Нощем Истанбул е по-красив - гъстата гора от минарета е осветена, прозорците на къщите са като крушки на богата коледна елха, из ппристанището шават, мигат, щъкат, достолепно греят или просто кротко светят цветни точки. Всичко това се отразява многократно в мазните мастилени води на Мраморно море. Мраморно, мраморно, ама нали го видях отблизо - по водата плуват две педи боклуци. Това изобщо не смущава хилядите маса рибари, които са се наредили по крайбрежната алея и меткат неуморно въдици. Хващат сафридец колкото от дланта до лакътя, обаче не ми се мисли после дали го ядат, като се сетя от какво са го извадили. По алеята кръстосват черни мустакати мъже с колички: кестени, мисир на скара (това за непросветените е царевица, а не някакъв екзотичен вид риба), симит - препечен и хрупкав с много сусам. Вървя пеша, за да усетя града. Невероятен първичен бульон, в който къкрят на бавен огън всякакви култури. В градинката до Синята джамия боде небето оригинален египетски обелиск, поставен върху гръцки мраморен постамент с разни богове, изтипосани на барелеф от четирите му страни. Огромни, монолитни каменни блокове, плячкосани и издигнати на това място от някой си Теодосий през 390 г. Как, по дяволите, целият този тонаж е докаран и монтиран - не знам. Опитвам се да се присламча към група японци, накацали около екскурзовода си, с надеждата да прихвана нещо от обясненията. Обаче човекът си говори на японски като Торанага сама, а на онези очите им от дръпнати бяха станали кръгли от удивление. Ми то от такава гърмяща културна смеска и на мен ми се замъти иначе препатилото европейско съзнание. Синята джамия. Преди да влезеш във вътрешния двор, минаваш покрай редица от чешми, пред всяка чешма - столче, на всяко столче - турче. Мият си краката, лицата и ушите (с ушите приключват), преди да влязат. Едва прекрачили портата, върху ни връхлита очарователен турчин и ни залива с порой от думи. Казвам му, че нищо не разбирам и той веднага превключва на развален английски. Сочи ми халката и казва, че съпругът ми трябва да е ужасно щастлив, защото съм красива жена и даже много приличам на туркиня. Как се казвам ли - ами Надя, обяснявам му. А той блажено примлясва и замечтано повтаря: 'Надие, Надие!'. Тъкмо да повярвам в искрените му чувства и да остана в Турция завинаги, ме поглежда хитро и казва, че току зад ъгъла има магазин за злато и килими, да сме го посетели да си напазаруваме сувенирчета. Поредният комерсиален тип! Но ме зяпат много - едва отлепих полепналите по мен жадни очи вечерта като се прибрах в хотела. И как да не ме зяпат с обожание (колкото и да не се вярва на тези, които ме познават)! Късо, впито блузе и тесни дънки, при положение, че две трети от жените, които срещаме, са обилно забрадени и с манти до петите. А имаше и такива, дето все едно са забравили да излязат от палатката сутринта, само очите им светят в тясната пролука - но те бяха малко. Наистина не съм била в град с толкова много живот преди. Ето тук вляво, на бетонния парапет на кея, са приседнали четири туркини, забрадени с разноцветни кърпи, с ярки рокли тип 'страстоубийки', люпят семки в захлас и дърдорят настървено. Като канарчета са. На скалите малко по-нататък двама влюбени се мъчат да се навечерят един с друг, така стръвно се целуват. По-нататък в градинката под един розов зокум, направо на тревата, е поседнал старец, до него - съдинка с котлова храна, гребе от буламача, сърба, бърше си мустака с ръкав и чете вестник. Последни в редицата риболовци преди лудницата на пристанището са баща и син - бащата е в костюм и вратовръзка, които някак си не се вързват със спининга и гумените ботуши. Малкият е оборудван само с корда, омотана около едно шише. Ловят си риба кротичко и мълчаливо. Пристанището. Улични търговци продават потници, чорапи с шарки от Кама Сутра, ролекси за три долара, гривни от сини мъниста против уруки, касети с турска чалга и контрабандни цигари. Щандовете им всъщност са кашони, обърнати сред камарите прахоляк и мръсотия. Един турски бенд прави култов пърформънс сред гмежта от нервни пътници. Певицата вие жално в микрофона. Акомпанират й вдъхновено китара, зурна и тюмбелек. Лицата на четиримата са подпухнали и розови, като на изнурени кръчмарски музиканти. Никой не ги слуша. Всички са твърде заети да се блъскат, да крещят и да се пазарят. Не мога повече пеша. Криволичим с таксито из тесни улички. Сред новите спретнати кооперации погледът ми зкачат трънчета. Малка дървена къщурка с веранда - толкова стара и болна, че се е килнала леко на една страна и се подпира на калкана на съседите. Рибарска къща, облицована с ръждясала ламарина на дупки като дантела, а отдолу стърчат костите на летвите и гредите. Бяла захарна къща като от върха на булченска торта, с кулички, парапетчета, арчици, цялата резбована, ефирна. Пред нея седи стар турчин пред съндъче за лъскане на обувки, което прилича на кутия за фокуси и вълшебства, пее си под нос и обслужва клиент. Захласвам се пред ръцете му, които почти не се виждат от бързината, с която се движат, пред многобройните четчици, парцалчета, поставки, дръжки и копчета - чудно устройство. Златният зъб в усмивката му ме заслепява за миг. Има и други къщи - без покриви, неизмазани, грозни. Повечето в бедняшките квартали са такива. Имало причина - къща с покрив предизвиква плащане на тлъст данък. Има и скъпи квартали, с пастелно боядисани кукленски домове като папагали в зоопарк. И също като тях - зад решетки и високи мрежи бодлива тел, като около затвор. Първо си помислих, бе тия турци колко трябва да са си надвили на масрафа, че затворите им чак така да изглеждат. Слава Богу, успях да разчета табелата 'Чифлик' над портата на един от тях, преди да утрепя някого с надеждата да попадна зад оградата и да си живея в охолство. Хапваме в някакво бистро: вечерята се поръчва много лесно: шиш, кюфте, айран и екмек (да живее разградският ми бекграунд, че да не остана без хлебец). За саладите бучваме пръст в менюто и чакаме със затаен къх какво ще ни се падне - просто боб с марули и зеле с моркови се оказва. Награждаваме се с по едно турско кафе в ресторанта на хотелчето - на терасата с гледка към нощен Истанбул. Чашата топли ръцете ми, кафето е ароматно и сладко. По-скоро приспива, отколкото ободрява. Последна цигара - изпивам жадно коктейла от безумни светлини, звуци и миризми. Заспивам с мисълта, че искам пак да дойда, но за по-дълго. Без пътеводител и фотоапарат.

Nadie