Няма смисъл

Викаха й 'гражданката', с насмешка. Като малка беше живяла в София и даже беше ходила малко на училище, но едва-що навършила десет, баща й го уволниха, майка й умря от притеснение и заминаха за село. Имаха заделени парици - още помни как трепереха ръцете на баща й, когато развързваше стегнатия възел на мърлявата носна кърпа, за да плати двете каруци и кончетата. Тръгнаха да обикалят, а постепенно към тях се присламчиха и други и катунът се разрасна. Лятос правеха тухли от глината по реката, плетяха кошове и събираха полезни боклуци и билки. Не гладуваха - отмъкваха по някое пиле от селата наоколо, мисир, боб, тиква и картоф по полето - колкото щеш. Вечер старият циганин вадеше един пробит акордеон, дето издаваше звуци само ако някое от хлапетата поставеше пръст на дупката на хармониката - с едната ръка натиска, а с другата си бърше сополите.

Мъжът й беше добър. Биеше я само веднъж в годината, като предадяха билките и гъбите и вземеха голямата пара. Тогава той се насмукваше безутешно в селската кръчма и я насинваше здравичката. Родили им се бяха четири деца. Сега, в края на октомври, джапаха боси из реката - никого не го беше грижа - ако оцелеят. Подиграваха й се много, че е завеяна и че прави странни неща. Простираше прането на плета на селските гробища: розови кюлоти, шалвари на големи пембени гюлове, пъстри кърпи за главата. Гробищата заприличваха на весел кораб за разходки, който сякаш всеки миг щеше да отплува надолу по костеливата рекичка на селото. Тя се скриваше зад паравана на прането, присядаше на една надгробна плоча, подреждаше до себе си кратунки и парцалки, които се превръщаха в чудовища, принцеси и всякакви гадинки. Кукленият театър беше най-яркия й спомен от детството - от училище ги бяха водили два пъти и никога нямаше да го забрави... Сънуваше всяка вечер двореца, в който баща й работеше навремето, цветните стъклописи, каменната жена със завързаните очи, лъскавите плочки по пода, високите мраморни колони и тълпите забързани мъже и жени. Мечтаеше да се върне в града, искаше да е част от приказката…

Октомври беше вече превалил и циганите се канеха да зазимуват в запустялата къща на края на селото. Един ден до нея спря грамаден джип, отвътре се изсулиха трима души и започнаха да се суетят, да мерят, да драскат нещо в едни книги и да си подвикват. След малко от колата излезе най-неземното същество, което циганката беше виждала. Сив костюм, пъстър ефирен шал около врата, токчета като игли и дълга бяла цигара в нежната ръка. Погледът на жената се плъзна разсеяно наоколо, после се спъна в очите на циганката, нещо се случи, но само за един кратък миг.

Зимата се довлече неизбежно. Живееха в един изоставен обор, защото къщата вече беше ремонтирана, излъскана и много чужда. В нощта на дълбокия сняг на циганката пак й се присъни града. Събуди се от прозрението, намери опипом ботушите, мента шала и тръгна. Не усети как краката й поднесоха и подпря глава на топло в преспите.

* * *

Викаха й 'циганката' с умело прикрито пренебрежение. Като малка беше живяла на село с баба си и дядо си, докато майка й и баща й се изучат. Често разказваше как е играла с циганетата от катуна. Спомняше си за село като за чудна приказка - топлите питки, които баба й месеше, аромата на ябълките в мазето есенес, въжената люлка, която летеше до небето, а клонът, на който дядо й я беше вързал, скърцаше ведро в такт, приказките на баба й за юнаци и змейове край огнището вечер, дъгата след летния дъжд, поляните с цветния килим и трева до кръста, огромните звезди, които слизаха да се разходят нощем. После я прибраха в София - амбициозни родители и сценарият е ясен: пиано, алианс, балет, елитна гимназия. Завърши икономика, направи си фирма, парите потекоха, кръгът от приятели се разшири. Светски събирания, благотворителни балове и коктейли, лицемерни фръцли, които само гледаха да я одумват, мазни мъже, които се усукваха около нея безспир…Да де, беше млада, красива, умна. Имаше хубава работа, правеше много пари, ама се уморяваше кански. Нещо все я човъркаше и я правеше нещастна.

Мъжът й беше добър. Предпочиташе да мързелува у дома, но иначе беше сръчен в ръцете. Имаха си сине, което и двамата обичаха до полуда. Подиграваха й се много, че е завеяна и че прави странни неща. От два чорапа и един шал правеше кукли и играеше театър, учеше го на пиянски песнички, за да стреснат учителката в градината, майсторяха белички с каквото им падне - последния път бяха залепили на тате обувките за пода. Разказваше му приказки за юнаци и змейове и често му месеше топли питки…Малкият беше нежен и боледуваше често. Лекарите бяха препоръчали чист въздух и повече дивеене на свобода.

Мечтаеше си да се върне на село един ден. Баба й и дядо й се бяха споминали отдавна и къщата пустееше. Реши да й направи ремонт, да зареже работата и да се върне там. Можеше да преподава в местното училище, а парите, които беше натрупала, щяха да й осигурят спокойствие. Един ден събра проектанти, дизайнери и строители, метнаха се в джипа и се засилиха към селото. Остави ги да се суетят, да мерят, да драскат нещо в едни книги и да си подвикват. Излезе от колата да се поразтъпче и да погледа катуна - напомни й за детството. Погледът й се плъзна разсеяно наоколо, после се спъна в очите на една от циганките, нещо се случи, но само за един кратък миг.

Зимата се довлече неизбежно. Ежедневието беше сиво и непоносимо. В нощта на дълбокия сняг й се присъни уютната селска къща - ремонтът беше свършил. Събуди се от прозрението, намери опипом ключовете, метна се в джипа и тръгна. Не усети как на завоя до селото колата поднесе и се подпря на топло в преспите.

* * *

В моргата на малкия градец двете лежаха една до друга, а от устните на едната в устните на другата преливаше абсолютно необяснима щастлива усмивка…

Nadie