Компот от сливи

В Клуба никога не говорим за политика, обаче нямам мира, откакто преди месец семейството ми целокупно щеше да даде фира, за да могат депутатите спокойно да се приберат в Парламента и да се пръснат по парламентарните кафенета. Като изскочи една кола с буркан в последния момент, че като застана бабаитската напреки на Цариградско, че като пуснаха едни мегафонни гласища – да сме спрели незабавно и да сме пропуснели колоната. Те и без да крещят ние си спряхме – като ти препречат пътя нямаш голям избор. Е, не беше незабавно, нито беше много забавно, защото си карахме с позволените 90 км, а при такава скорост даже и Фитипалди, както съпругът ми скромно се изразява за себе си, би се озорил много, за да спре сам, а не в задницата на колегата пред него. Разскърцаха се едни спирачки и се започна едно въртене…не ви е работа. Ударих си главата в предното стъкло, а детето се уплаши и ревна. В този момент започнаха да се изнизва откъм летището кортежът с депутатските БеЕмВе-та. ‘Спри да плачеш, миличко! Виж как светят лампичките’, викам на малкия, а той тутакси смени настроението и запляска възторжено с ръце: ‘Мамо, това Дядо Коледа ли е! Като елхичка свети!’. Мъж ми гледа свъсено и ръмжи, долавям бегло ‘на тая елхичка аз мога ли да й … майката неприятна…’. Добре, че малкият се е заблял и не чува, защото язък за Макаренковските ни усилия.

Все пак не бива да сме черногледи. Бурканите имат едно голямо предимство. Когато извадя късмет да яхна сутрин зелената вълна от НДК до Университета стигам за 5 минутки. Но в една свежа софийска утрин, сърфът ми, под формата на стар Москвич в керемиден цвят, който семейството галено нарича ‘Кокала’, реши да приседне в центъра на терена, на Университетското кръстовище. За пръв път се радвах на неоценимата помощ на бедния регулировчик, който на една страна захвърли палка, на друга мокра от пот фуражка и лично дойде да ме бутне. Заряза и кръстовище и све. Ще зареже, зер! Отзад наближаваше кортежа, светеха бурканите и мигаше цветомузиката на светлините до фаровете – кеф ти червени, кеф ти сини. Кокала, нали е добра душа, взе, че запали, с което си действие спаси от сигурен инфаркт полицаите, накацали наоколо и регулировчика.

Вълната има и обратен ефект. Случвало се е за 45 минути да не мога да стигна от Орлов мост до НДК, докато не профучи накичената със знамена кола, която вози я вътрешния министър на Турция, я някой еколог от Финландия. Докато седя в уютния 72 и чакам да отшумят официалните лица, ме гложди спомена за 17 ноември 1989 година, когато на площада пред ‘Александър Невски’ мръзнех заедно с още много народ и се чувствах странно еуфорична. А хората от трибуната, същите, които сега префучават край мен с буркан на челото, крещяха, че вече се е свършило с привилегиите и се загръщаха зиморничаво в евтините си шлифери. Ама властта е сладко нещо. Като компот от сливи в син буркан.

Nadie