сряда, 29 ноември 2000 г.

На гости на Кицов-че: Госпожа Романтика гостува на саундтраците

Помисли и - обзалагам се ! - ще се съгласиш с мен: всяко чувство и изписана върху лицето гримаса има своята романтика. Която (по стара кармична причина) се появява на гости ту тук, ту там. Ту на място, ту - напротив. Може би затова още по-логично в лентите и... най-логично в саундтраците към тях: да насочва сънищата на пропусналите прожекцията. Все пак, бъдещето се поддава на въздействие...а ти никак не си падаш по инерцията, в която те тласка сухарлъкът. Нали?

Аз, моя милост и Айрин

Нe само братя Боби и Питър Фарели си знаят режисурата, а Рене Зелуегър и Джим Кери - играта. Името на саундтрак-продуцентът Джон Къркпатрик вече вещае среща с особено нестандартен диск. Такъв е и този: дръпва вниманието дори и на плуващите в килватера на приспивателното. Как, защо? Първо заради прекрасната подборка на бандите и изпълнителите, второ - с подреждането на парчетата, трето - с оригиналното хрумване албумът да бъде своеобразен трибют на ‘Стийли Дан’ - тузарското дуо на Доналд Фейгън (вокал, кийборди) и Уолтър Бекър (бас). Само половината от общо 15-те парчета не са кавъри по хитови и маниашки мелодии на знаменитите американци. Това обаче не са изхвърлени от обичайната си орбита познати пиеси, а съвсем нов, модерен и фоничен техен ‘прочит’. Нито джазмени с джазмените, нито фънкари с фънкарите, тук ‘Стийли Дан’ намират своя точен стилов еквивалент. Оказват се поли-валентни. Рок - стандартен и гръндж. Суинг. Поп. Инди. Джази. И все в тоналната романтика, цепеща душата на Джим ‘Доброто-Лошото Ченге’ Кери. (Екстравагантните словесни съсиреци на Бекър (завършил английска литература в нюйоркския ‘Бард’с колидж’) като че ли се избистрят под езиците на... на кого ли не. На ефирните ‘Бен Фолдс Файв’, на пастелните рокаджии ‘Уилко’, на загадъчната Айви, на купонджиите ‘Смаш Маут’, на неизвестния (у нас, де!) Били Гуудръм - е те такъв вариант на ‘Razor Boy’, сервиран с толкова трезва екзалтация... Най-хванали края на своя Аз са ‘Стийли Дан’ в предложенията на ‘Марвълъс три’ (големият хит’Reelin’ In The Years’, пробил чартовете през май 1973 г.) и ‘Дъ Пуш Старс’ (‘Bad Sneakers’). Но дълбоко във въздуха на саундтрака трептят и оригиналните парчета на ‘Фуу Файтърс’ (уводна тресня), ‘Търд Ай Блайнд’ (‘Deep Inside Of You’ е разкошна рок-балада), ‘Офспринг’ (‘Totalimmortal’ - вкусна, прилепчива пънк лудост), ‘Брайън Сетзър Оркестра’ (‘‘Bodhisattva’ - сияещ с мозъка на суинга)... А, да, и ‘Хуути енд Дъ Блоуфиш’ с ‘Can’’t Find The Time To Tell You’ - бавен южняшки танц, при който краката дърпат надолу, ама ципът - нагоре... и няма духовна пропаст между тези на бара. Пропастта, келнер, е в материята по чашите.

Човек без сянка

Тук романтиката е с изчезваща усмивка. Отстъпва пред Себастиан Кейн, т.е. - Кевин Бейкън - хуманен учен, смлян от гениалността си в каша на деструктивна лудост. Озвучена от Джери Голдсмит. Със замах, на който само той е способен. Защото е един от малцината ‘ковачи на саундтраци’, в състояние да проектират герои върху паното на каквато и да е там романтика. Спомни си филмите ‘Китайски квартал’, ‘Пришълецът’, ‘Първичен инстинкт’, ‘Поверително от Ел Ей’, ‘Мумията’. Не забравяй ‘Мулан’. И запомни ‘Човек без сянка’. Но, материализиран, звукът на този човек без сянка заподскача от първите секунди на встъпителната заглавна пиеса - когато все още човекът е в сянката на успешния експеримент. Пищни, тържествени симфонични откоси и сочни аранжименти прескачат прага на слуха... настаняват се там, някъде вътре, отстъпвайки фоайето за следващата гама. Случка. Емоция. Романтика - положителна (на оптимизма) и отрицателна (на ужаса). Ама не очаквай някой да ти запее. Джери си е казал думата и вокала с езика на инструментите. И така (‘Isabelle Comes Back’, ‘This Is Silence’, ‘‘Not Right’, ‘Bloody Floor’...) до окончателния момент, в който професорската титла не става вредна за човечеството. Приема ролята на Тъмния Жътвар (Смърт, според Тери Пратчет), излязал от границите на разума, и хукнал с косата след бившите си подчинени: влюбените Линда и Матю. Точно съобразно очакванията, побеждава любовта. И за изненада: инструменталната музика. Браво на нея!

Ennio Morricone
The Best Of
Издаден официално от КА Мюзик

Целият Енио Мориконе! Накуп: за периода 1964-2000 г. Което означава не само Тим Робинс, Глен Клоуз, Мел Гибсън, Харисън Форд, Бърт Ланкастър, Хенри Фонда, Жан Мария Волонте, Клинт Истууд, Робърт де Ниро, Джеръми Айрънс, Филип Ноаре....но-о-о-о-о-о и съпътстващите ги нотни кадри. Настолна колекция колкото за киномани, толкова и за ценители на музиката. Гледам обложката на аудикасетата (след като съм я изслушал: ако щеш вярвай - точно 22 пъти) - с всичките актьори, филми, композици, мисля....м-м-м-м, ами-и-и-и...Мориконе не е само маестро. Гениален е. Да, това е определението за него.Той не просто умее да пипа в душите на героите, да вади оттам състояния и да ги аранжира - за струнни или духови, за класика и друго, за мъжаги и дами, за живот и смърт, за омраза и любов, за доблест и предателство... навсякъде той се забърква със съдбата на някой човек - без значение дали типажът е обречен на забвение или на вечност. Свирукане, хорал, хармоника, прерия, пробити каубойски сомбрера: ‘Шепа долари’, ‘За няколко долара повече’, ‘Добрия, Лошия и Злия’, ‘Мисията’, ‘Ново кино ‘Парадизо’, ‘Имало едно време в Америка’, ‘Имало едно време на Запад’, ‘Името ми е Никой’, ‘Мисия до Марс’...
Като мишка, която танцува степ в тенекиена кутия, остава да се поклаща само въпросът: съществува ли магистрална пиеса на Мориконе, която не е сред тези 20? И отговорът е: да! Тази от ‘Bullworth’. И онази от ‘Легенда за пианиста, който прекоси Океана’. И по-добре. Защото романтиката още е не е открила техните адреси.

Kitzov

Няма коментари:

Публикуване на коментар