И аз като него...... та бях се вкиснал. Няма Buena Vista Social Club, няма дискове (т.е има ама на американски цени). Не може така.
Петък вечер 20.00 часа американско време, на чаша водка в лоби-бара
Седя си в лоби бара и добре, че са двамата музиканти, които кротко свирят части от епохални албуми на Майлс Дейвис. Отпивам от поредната малка водка (в Америка чашите са такива) и минорните акорди на пианиста ме унасят. Група юпита с ‘еднакви костюми’, като този на главния герой от ‘Американски психар’, лафят по повод на отминалия ден. Женската част от групата, също толкова чиста и спретната, се е отделила на една страна позирайки със същата еднаквост, както и мъжките половинки. Заприличват ми на евангелистите по софийските улици, които изглеждат все едно съм си пуснал ‘Стената’ на Пинк Флойд.
Не им се сърдя. Това си е техният избор, тяхното разбиране за живота. Двамата афро-американци продължават да свирят. Всяка вечер е така. Майлс Дейвис, чичо Елингтън, Оскар Питърсън, кеф. Пианистът, сякаш излязъл от ‘Чичо Томовата колиба’ гали черно-белите клавиши под акомпанимента на контрабаса.
Изведнъж ме осенява великата идея, че ако искам да купя редките неща на Майлс, които търся безуспешно (на нормални цени, не казвам дъмпингови, като тези на книжния пазар на Славейков), точно те са хората, които могат да ми помогнат. Завързвам непринуден разговор с контрабасиста и оставям на пианиста възможността да покаже, че джазът е ‘афро-американска музика, възникнала в американска среда’ (мисля, че го беше казал именно Елингтън). Бързо разбирам, че има хиляди места във Фили, където човек може да намери ‘черна музика’, но всичките се намират downtown, т.е без екскурзовод с черен цвят на кожата, просто забрави. Предната вечер безуспешно бях опитал да вляза в Zanzibar Blue, най-елитното джаз заведение във Фили.
Въпреки това ме съветват да се обърна към ‘голямото момче’, както наричат един от портиерите на входа на хотела. Знам си, че всичко на този свят, даже и в Америка, става с връзки. Излизам отвън. ‘Голямото момче’ се оказва негър, висок над двата метра, с ливрея и килограми, достойни за Майкъл Кларк Дънкан от ‘Зелената миля’. След кратък разговор ми дава адрес и име, което да търся на следващия ден. Ентусиазиран се домъквам до лоби бара на хотела и си поръчвам двойна ……
Събота, 09.00 часа, американско време, в търсене на изчезнали ‘музикални архиви’.
Адресът се оказва наблизо, само на две-три пресечки. Отляво на мен би трябвало да се е ширнал китайския квартал на Филаделфия. Няма нищо общо с този на Лондон. Ако в Европа тези квартали са просто атракция, в Щатите са си цели градчета. Там бели не влизат, колкото и странно да ви звучи, колкото и расовата дискриминация да е забранена дума. Ако влизат, влизат вечер и то само за да вкусят поредната порция сладко-кисели мешавини. Изминавам и последните метри. На прага съм на магазин, от който дъни рап. Помислих си, че съм сгрешил адреса или под черна музика (независимо от обяснението ми за ‘голямото момче’, че не търся рап, а джаз и блус) тук разбират друго. За справка наградите на MTV, където под ритъм енд блус разбират Дестънис Чайлд или Дженифър Лопес например. Грешка няма, това е мястото. Плакат на Тупак Шакур се дзвери от витрината. Двама диджеи припяват куплети от California Love, един търка плочата в несвяст. Липсват само патлаците и едно едрогъзесто бейби за да може гангста-атмосферата да е пълна. Единият от тях маха слушалките и се запътва към мен с походка, от която всеки бял американец би прибрал детето си в къщи. Започва се: ‘Hy bro’. What’s up’ и всякакви накъсани речитативи от този род. С две думи, ‘къв’ го делаш браточка и къв’ го търсиш’. Обяснявам на прост английски, че търся ‘еди кой си’ и че ме праща ‘еди кой си’. Намирам разбиране от брадъра, след което ме препращат на втория етаж да ровя за каквото съм дошъл. В ъгъла е етажерка, която е като съкровищницата на Али Баба. Джаз, блус, госпъл, разбира се рап, ама редки заглавия, та пушек се вдига.
Сезам затвори се, имам ограничен бюджет от ‘президентски позиции’.
Както и да е, харесвам си част от заглавията. За това, че ме е пратил ‘еди кой си’, получавам отстъпка и напускам магазина. Рапът дъни с всичка сила. Аз съм на седмото небе.
Събота, след обяд, американско време ‘Международно летище Филаделфия’.
Седя си кротко в зоната и си правя равносметката. За шест дни два пъти смених времето, на принципа ‘гъз път да види’. Америка, поне тази която видях, не ме впечатли, но не ме и разочарова.
Консуматорското общество е факт, презадоволеността също.
Евтино е, ако искате социализъм идете там, но се бачка здраво, спор няма.
Хората живеят спокойно, поне тези които печелят добре, но хляб има за всички.
Средният афро-американец носи скъпи дрехи, белият не. Дайте му двайсет долара и ще се облече за година напред с дрешки, които и в България не бихте си купили.
Бирата е калпава, това си го знаех и от преди.
Сградите са високи и това си го знаех от преди.
Колите са в изобилие, бензинът е евтин, и това си го знаех от преди.
Всеки си знае килимчето, черджето, гьола, и т.н, и никой не гледа в канчето на другия, защото то си е негово. Ако искаш нещо повече, воала, ама не забравяй, че това равният старт е химера не само в България.
Кацвам си на летящото килимче и спане, спане, и след ‘само’ 13 часа (вече било станало неделя в нашите покрайнини) съм на родното летище.
Това е, всяко нещо си има край.
Роки също спря след шестата серия.
Carlos
Няма коментари:
Публикуване на коментар