сряда, 29 ноември 2000 г.

На гости на Кицов-че: Английският пациент сам си е лекар, диагностицира фестът на британското кино

Теория на летенето става Военна зона в Страната на чудесата

Според всички световни научни изследвания и анекдотите за Чарлс и Мери, англичанинът прави секс най-малко в сравнение с който и да е друг народ. Този комплекс, приеман от някои нации за своего рода свобода, се опита да разплете кълбото си по време на Британския Филмов Фестивал’ 2000 в София (Люмиер и Дом на киното) и Пловдив (Европа) в рамките на Салона на изкуствата и Европейския месец на културата. Шут на възела дадоха елитни режисьори от Острова, чиито филми събраха предимно ценители на изтънчената, хладна естетика, с мъгла по ревера и незлобив сарказъм по джобовете. Влажно кино, оставящо обаче насухо зрителя с неговите разсъждения и за по-нататък. В тъмното. Когато нещата придобиват истинските си измерения. Или така поне смятат режисьорите Пол Грийнграас, Майкъл Уинтърботъм и Тим Рот, чиито филми (респективно Теория на летенето, Страната на чудесата, Военна зона) забиха с най-големия гвоздей върху социалното пространство на българския екран цял сноп от проблеми, човъркащи хората от Острова. А доколко от тях (могат да) се проектират върху родното ни житие-битие е съвсем друг въпрос. Отговорът на който не се крие и в най-тъмната тъмнина на хронотопа след прожекцията.

Да си играят на ден-нощ, по-точно на бяло-черно, при това без да забъркват сиво, се удава на малцина. Безспорно от тях са и горните трима режисьори (Майкъл участва още с кадрите на С теб или без теб). Не е новост да рисуваш герои, преобразяващи се по добите. Нови обаче са пътищата, по които се трансформира психиката им: те подскачат по въжето на опънатите си сексуални фантазии и реалности, те са в еднаква степен homo ludens и sexus, но още bi sexus и trans sexus... На английски пациент, но и английски доктор.

Е-е-е-е-х, бих дал - честно! - единия си тестис, само и само да е възможна ситуацията, при която: 1) гася осветлението в киносалона, 2) чучвам на първия ред (по един през един!) Фройд, една от първите звезди на порно-киното Линда Лъвилайс (да, тъкмо от Дълбокото гърло), Фуко, Казанова и Дон Жуан (в двата края), Буковски и Хенри Милър (и те), Сартр, Лолита, жиголо, Ницше, бостънски педал (чакай! - то(й) ще е между сеньор Марсилио Фичино и сър Елтън Джон), Маркузе, американския психоаналитик и сексолог Вилхелм Райх, произволно взет вертеринар, испанския йезуит и есеист на брака Томас Санчес, първата попаднала ми полякиня, мадридска проститутка, доктор Илия Врабчев, Моника Пурата и ... не - стига!: плевенчанката вече нещо пипа по Джакомо. Редът е свършил. Та накрая да направя: 3) прожектирам филмите един след друг, 4) пускам лампите и ... оставям тази росна китка да коментира творбите на Пол, Тим и Майк. Аз напускам, но най-важната част от мен (диктофонът, де!) е готов за екшън - в смачкан плик от пуканки. Той е досущ като онзи, с който 15-годишният Том от гъделичкащия филм Военна зона увива фотоапарата си и го скрива до един бункер - в очакване на сгода да снима как неговият баща опъва сестра му... Той пък провежда коитуса не точно там, където си мислите, ами на по-удобното от ‘задната прашка’. Тъй като тези врати са затворени от законната му съпруга. Но вероятно и с ясното съзнание, че за кръвосмешение се смята само вагиналното проникване, тъй като от него се зачева. Кадифеният мрак на Военна зона щеше да е пълна, ако таткото бе посегнал и на сина за същото нещо, а отчаяно девственият Том - на сестра си. Но не, слава Богу! Въпреки, че това е първият филм на Тим Рот. Обаче само лаик би го нерекал дебют, той си е съвсем зряло произведение. Емблематично за това как може да се постигне разноцветно мислене със сивото...вещество. И за това, че в речника на страха от Аз-а и не-Аз-а винаги има място за нови думи. Поне докато не се съберат достатъчно, за да си запишеш в дневника: човек се ражда и умира импотентен. .

Не открили тази простичка истина, лицата от лентата на Майкъл Уинтърботъм (сестрите Надя, Моли и Дебора), подобно на всички нас, са родени, съзрели сексуално, обаче съвсем не тръгнали да умират. Те дишат в Страната на чудесата. Различна за всеки герой, но налична за всички. Персонификацията е безпощадна, но също толкова свирепа е и унификацията на хомо-сапиенса. Режисьорът стоварва върху главата толкова ексизна история, че в един момент ти се приисква ти да си правил филма и да го сложиш Майкъл на твоето място - да го изтормозиш с наброски и такива едни несъбитийни събития. Да, но пък изкушеният зрител има какво да види, стига, разбира се, да внимава с всяко сетиво. Той е свидетел как Уинтърботъм попълва силуети със ситуации. Изстрелва ги на екрана като ‘прекалено люто къри от чувствителен стомах’ (Т. Пратчет). Скъсвайки ти докрай нервите, че паното отзад продължава ли продължава ли продължава да е рехаво. По неповторимо артистичен, дори малко театрален начин - действа като червен плащ. Разведена майка набутва между чаршафите разни мъжкари; сестра й пък сама се завира при типове от Клуба на самотните сърца (Хайде дано този е мъжът на живота ми, а, не, не - този е мъжът на леглото ми. Снощното. Обаче, за съжаление, не може да си направи бебе сама ); третата тъпо изпуска мъжа си (часове преди да изтекат родилните й сокове), сгълчавайки го...не помня вече за каква простотия. Филмът де факто е с реално времетраене 15 (петнайсет) минути в края на лентата, когато Уинтърботъм ‘засича’ пред един асансьор, на един болничен етаж родилката Моли и катастрофиралия й мъж. Да, така става в Страната на чудесата - вече обща за повече от един. Но коя е Алиса? Тя е малката дъщеричка, която се е ‘случила’ (виж датата на часовника!) в съзвездието Козирог:’Ходи с пръстите на краката навън и помни коя си’ - Луис Карол. За разлика от Военна зона, в който бебето обърква целия живот на фамилията, тук ( а и в С или без теб) малкото създание го подрежда посвоему. За Надя: ‘Да, ама горчицата не е птица - отбеляза Алиса - ‘Както винаги си права - рече Херцогинята, - колко мъдро се изразяваш само.’ За другата майка Деби: ‘И рисували какво ли не... Всичко, което започва с ‘М’, като например мишеловка, месечина, мемоари и многост...’

Някъде от онази ‘многост’, характерна и за другия му филм С или без теб, Майкъл Уинтърботъм акушира и отговора на още един въпрос. Е ли влечението между половете плод и на възпитане, което е лайтмотив и в комедията на Деймиън О’Донъл Изтокът си е изток? (Ами разбира се - дори родители, смятащи, че носят съвременни (за което и да е там ‘време’) разбирания, са дамгосани - съзнателно и или не - от принципи и забрани. С десетки напрегнати паузи талантите на режисьора и на сценаристите Лорънс Кориат (за Страната на чудесата) и Джон Форте (за С или без теб), елегантно вдъхват надежда, че излязлата от такъв надъвкан свят Алиса...няма да живее повече в него. И че детето, което Роузи и Винсънт лелеят и успяват да го ‘конструират’ чак в края на С или без теб - след драматични ситуации по пътя към щастието - ще поеме с глътката въздух и необременена карма. Идеята за внезапния, но топящ се любовник, заложена у франзуцина Беноа, е издигната до небесата. За да се сгромяласа с гръм, мълния и много кисел смях на брега на морето.

Един вид теория на летенето, но далеч по-различна от тази, която ни предложи Пол Грийнграас. Хелена Бонъм Картър и Кенет Брана (иначе гаджета извън професията) изваяха бляскави роли. Тя - на инвалид, пресмятащ последните си дни, той - на човека, когото обществото принудително е заставило да се грижи за нея. Душетресението при него идва, когато разбира, че девствената Джейн му предлага химена си и настоява точно той да я направи жена. Първоначално на чисто примитивно, плътско ниво, за удоволствието от сношението. И секунди след това - по любов. Крачката между двете е колкото разстоянието от въртележката до изобретения (?!) от Ричард самолет, порещ висините на мечтите. Тази крачка е въздушна, летателна крачка. Въпреки че сексуалният нагон е в основата на Теория на летенето, кадрите й са съвсем метафорични и философски. Човешкият живот е винаги тук-и-сега: за всички. Кръговрат на живота, но не живота в неговата хаотична събитийност, а на живота като перманентно трансцедентиране на нашето Днес, на живота като специфична събраност и съсредоточеност в най-интимната бездна на битието ни. На живота като живот на духа. Пол Грийнграс го възпява чрез труднита борба между материя и идея. Съскаща симфония - зачеркваща като остаряло понятието за ‘мъжа инициатор’- и завършила като ода на радостта. Първа цигулка в нея свири позицията, че най-еротичните части са не онези в слипа/бикините, а тези в главата. Да, човек трябва да се освободи от здраво вградената от векове абсурдност, според която нашето тяло съдържа мръсни части - ама Грийнграас не размахва морализаторски пръст. Той пуска всички части на тялото и душата на Джейн и Ричард във въздуха - да ги пречисти едва ли не до безполовост. Така никоя от тях не може да бъде под забрана. Но по онзи категоричен начин, според който една жена не може да е малко бременна: тя или е, или не е. Трябва ли да порим корема на бременната да проверяваме, когато се вижда и с просто око? Никаква екзистенциална пластичност, излишно зарибяващи смислови хоризонти или метафизическа преизпълненост : в това отношение режисьорът е директен. Точно толкова, колкото е деликатен, когато докосва душите - ранени или излекувани. В края на краищата, филмът ти взима акъла дори с факта, че няма нито една сексуална сцена (е, една загатната), колкото и в основата му да е залегнало единението на мъжа и жената. Пол Грийнграс разграничава чукането (пардон!) от правенето на любов . Без картинки. Скърцащият наголо секс не е любов. Тя не се прави заради дълг, в любовта се дава удоволствие и се получава удоволствие. Оргазмът е нещо независимо, любовта - съвсем друго. Горе-долу това е и внушението на Играта на Би (режисьор Майкъл Радфорд) - лудата красота, която носи героинята му Би Мънки се превръща в опасна, разрушителна сила, когато се отдава на младия учител Алън. Точно според очакването, илюзиите на Би започват да се топят като сол на влажен вятър - но верен на живия живот, Радфорд (с ненадминато звучене) преглъща еднозначния отговор на въпроса коя красота е по-силна: отдадената или съхранената. И другото: родени, за да умрем - колкото и комично да звучи, то е в основата на мъдростта. На онази мъдрост, с която Британския Филмов Фестивал бе бременен, но я акушира на своето трето издание.
Пред очите на българския ценител.
От баща Талант и майка Фантазия.

Kitzov

Няма коментари:

Публикуване на коментар